— Смятах го за пълна откачалка, но харесвах семейството му — изтъкнах. Това си беше самата истина. Действително харесвах семейството му и действително го мислех за луд.
— Как така професионален преподавател като вас се е нанесъл в най-западналата част на Форт Уърт? — попита Фриц.
— Опитвах се да пиша роман. В един момент си дадох сметка, че не мога да го направя, докато преподавам на учениците. Да, Мерседес Стрийт си беше като някакво гето, но пък животът там беше евтин. Прецених, че работата над книгата ще ми отнеме около година, което означаваше, че ще мога да я карам на спестявания. А когато обкръжението започваше да ми действа твърде депресиращо, си представях, че живея в парижка мансарда на брега на Сена.
Фриц: Спестяванията ви включваха ли парите, спечелени от залози?
Аз: По този въпрос ще се въздържа от отговор и ще се позова на Петата поправка.
Отговорът ми накара Уил Фриц да се засмее.
Хости: Значи след запознанството ви с Осуалд сте започнали да поддържате приятелски отношения с него.
— Относително приятелски. Не можете да сте близки приятели с ненормалниците. Поне аз не мога.
— Продължавайте.
Разказах как Лий и семейството му се изнесли, а аз съм останал. И как един ден като гръм от ясно небе Осуалд ми се обадил и ми съобщил, че двамата с Марина се нанесли на Елсбет Стрийт в Далас. Кварталът бил далеч по-добър, а наемите били пак така ниски и предлагането на жилища — голямо. Казах на Фриц и Хости, че по това време и на мен вече ми било дошло до гуша от Мерседес Стрийт, ето защо съм отишъл в Далас, обядвали сме заедно с Лий в „Улуъртс Каунтър“ и сме се разходили из околността. Мястото ми допаднало и аз съм наел апартамент на приземния етаж на Уест Нийли Стрийт 214 и когато наемателите освободили жилището над мен, съм съобщил това на Лий. Един вид така съм му върнал услугата.
— Жена му така и не хареса квартирата на Елсбет Стрийт — добавих. — Докато сградата на Уест Нийли Стрийт хем беше близо, хем и беше в къде-къде по-добро състояние. Затова двамата решиха да се преместят.
Нямах никаква представа колко прецизни ще бъдат събеседниците ми при проверката на тази моя версия… дали хронологията ще издържи, какво Марина ще им каже… но не това ме ръководеше в момента. Единствената цел, която гонех, беше да спечеля малко време. А една история, която звучи правдоподобно, би могла да ми го осигури, особено при положение че агент Хости имаше основателна причина да ме гали с перце. Ако разкажех пред медиите онова, което знаех за отношенията му с Осуалд, като нищо щеше да прекара остатъка от кариерата си в затвора „Фарго“ в Северна Дакота.
— После се случи нещо, което привлече вниманието ми. Беше тази пролет, някъде през април. Да, точно покрай великденските празници… Седях на кухненската маса и работех над книгата си, когато тази скъпарска кола — май беше „Кадилак“ — спря пред нас и от нея слязоха двама души. Мъж и жена. Изискано облечени. Носеха плюшена играчка за Джуни. Тя е…
Фриц: Знаем коя е Джун Осуалд.
— Те се качиха по стълбите и аз чух как мъжът — имаше немски акцент и звучен басов глас — казва: „Как можа да не уцелиш, Лий?“
Хости се наведе напред, а очите му се разшириха и станаха толкова големи, колкото позволяваше месестото му лице.
— Какво?
— Чухте ме. Прегледах вестниците и знаете ли какво открих? Преди няколко дни някой открил огън по известен пенсиониран генерал… Заклет консерватор и антикомунист… Точно от хората, които Лий ненавижда.
— Вие какво направихте?
— Нищо. Знаех, че има пистолет — беше ми го показал преди няколко дни, — но във вестника пишеше, че атентаторът, стрелял по Уокър, е използвал пушка. Освен всичко друго по това време си имах и други грижи; почти цялото ми внимание бе насочено към приятелката ми. Питате ме защо имала нож в дамската си чанта… Отговорът е много прост — защото беше наплашена, дяволски наплашена. Тя също беше обект на нападение, само че не от господин Акива Рот, а от съпруга си. По-точно от бившия ѝ съпруг. Именно той обезобрази лицето ѝ.
— Да, видяхме белега — кимна Хости. — Съжаляваме за загубата ви, Амбърсън.