— Благодаря ви — отвърнах, макар че си казах: „Не си никак убедителен, фебереецо.“ — Готварският нож, който носеше в чантата си, беше същият, който нейният бивш — името му беше Джон Клейтън — бе използвал срещу нея. Сейди го носеше навсякъде. — Припомних си как беше казала: „Просто в случай на извънредна ситуация…“ и се замислих над следващите ѝ думи: „Ако това не е извънредна ситуация, здраве му кажи!“
Закрих лицето си с длани. Сигурно съм останал така близо минута. Двамата ми събеседници търпеливо чакаха. Накрая скръстих ръце в скута си и продължих със спокоен, безстрастен глас. Както казваше сержант Джо Фрайдей от сериала „Полицейска мрежа“: „Само фактите и нищо друго освен фактите, госпожо!“
— Задържах апартамента на Уест Нийли, но прекарах по-голямата част от лятото в Джоди, грижейки се за Сейди. По това време почти се бях отказал от идеята за книгата и си мислех дали пък отново да не започна да преподавам в гимназията в Денхолм… После пресякох пътя на Акива Рот и неговите биячи и сам се озовах в болницата. Когато ме изписаха от болницата, ме изпратиха в рехабилитационен център на име „Идън Фалоус“.
— Знам го — кимна Фриц. — Където имате лични асистенти, които ви помагат да си стъпите на краката…
— Да, и Сейди беше главният ми асистент. Аз се грижех за нея след нападението на съпруга ѝ, а тя се грижеше за мен, след като Рот и бандата му ме пребиха. Как само се обръщат нещата, а? Те сякаш се стремят към… как да го кажа… към някаква хармония…
— Нещата следват логичния си ход — заяви дълбокомислено Хости и аз едва се удържах да не се хвърля отгоре му и да размажа тлъстата му физиономия. И не защото грешеше — о, не! Според скромното ми мнение нещата действително следват логичния си ход, ала вслушват ли се хората в гласа на разума и логиката? Много рядко.
— Към края на октомври доктор Пери ми позволи да шофирам на неголеми разстояния. — Беше безочлива лъжа, но поне в близко време нямаше да могат да сверят показанията ми с тези на лекаря… а ако искаха да ме представят като истински американски герой, изобщо нямаше да ги сверят. — И така, в началото на тази седмица — или по-точно във вторник — отидох в Далас, за да посетя сградата на Уест Нийли Стрийт. Наречете го спонтанно хрумване, ако щете, но си помислих, че ако погледам известно време сградата, току-виж тя отключила спомените ми…
Наистина бях отишъл там, но не за да се любувам на тъпата постройка, а за да взема скрития под стъпалата на верандата револвер.
— След това реших да обядвам в „Улуъртс“, за да си припомня доброто старо време. И кого, представете си, виждам на бара? Лий Харви Осуалд, който седи там и нагъва сандвич с ръжено хлебче и риба тон. Разположих се до него и го попитах как я кара, при което той ми отвърна, че от ФБР тормозели него и жена му. „Ще науча тия копелета да не се ебават с мен, Джордж — каза ми. — И ако гледаш телевизия в петък следобед, ще видиш какво съм намислил.“
— Боже мили! — възкликна Фриц. — И вие го свързахте с посещението на президента?
— Отначало не. Не следях стъпките на Кенеди с такова внимание; все пак съм републиканец. — Две лъжи на цената на една. — Освен това Лий побърза да подхване любимата си тема.
Хости: Куба.
— Именно. Куба, „Вива Фидел!“ и така нататък. Дори не ме попита защо накуцвам. Беше обсебен от собствените си мисли. Такъв обаче си беше той. Почерпих го с крем-карамел — в „Улуъртс“ го правят страхотен, да не говорим, че струва само двайсет и пет цента — и го попитах къде работи сега. Лий ми отвърна, че бачка в книгохранилището за учебни материали на Елм Стрийт. Докато ми го казваше, на физиономията му цъфна такава самодоволна усмивка, сякаш да разтоварваш камиони и да разнасяш кашони с учебници е най-готината работа на света.
Отпих от ко̀лата и продължих:
— Повечето от дрънканиците му пусках покрай ушите си, защото кракът ме болеше зверски, а и усещах как се засилва главоболието ми… Когато се върнах в „Идън Фалоус“, веднага си легнах и заспах. Щом обаче се събудих, думите на онзи тип с немския акцент — „Как можа да не уцелиш?“ — отново ме зачовъркаха. Включих телевизора и открих, че всички говорят за предстоящото посещение на президента. Някъде от този момент нататък започнах да се тревожа. Прегледах купчината вестници в дневната, изнамерих маршрута на автомобилната процесия и видях, че минава точно покрай книгохранилището. Прекарах цялата сряда в размишления над информацията, с която разполагах.
Фриц и Хости се бяха навели над масата и попиваха всяка моя дума. Агентът от ФБР си водеше бележки, без дори да поглежда към тефтерчето си. Зачудих се дали впоследствие щеше да е в състояние да си ги разчете.