— Помня как по едно време си казвах: „Може би действително възнамерява да го направи“… А после се разколебавах: „Глупости, Лий е като куче, което лае, ама не хапе.“ Не знаех какво да мисля, бях неспособен да взема категорично решение… Вчера сутринта се обадих на Сейди, разказах ѝ цялата история и я попитах какво мисли. Тя позвъни на Дийк — Дийк Симънс; човекът, за когото ви казах, че ѝ беше като баща, — и после отново се свърза с мен. Каза ми, че непременно трябва да се обадя на полицията.
— Не искам да увеличавам болката ти, синко — въздъхна Фриц, — но ако беше го направил, сега приятелката ти щеше да е жива.
— Почакайте. Още не сте чули цялата история. — Това се отнасяше и за мен, защото си измислях в движение всяка следваща порция. — Казах на Дийк и Сейди, че не искам да въвличаме полицията, понеже ако Лий е невинен, така само ще му създадем допълнителни проблеми. Разберете, че човекът едва крепеше главата си над водата. Да, Мерседес Стрийт беше като гето и Уест Нийли беше малко по-добро място, но аз нямах проблеми с това — бях ерген, живеех сам и си имах книгата, върху която работех… Плюс малко заделени пари в банката. Лий обаче… имаше красива съпруга и две дъщерички, едната от които се беше родила съвсем наскоро, и едва свързваше двата края, за да имат покрив над главата. Не беше лош човек…
При тези думи почувствах неотложна нужда да опипам носа си и да проверя дали случайно не се удължава заради лъжата, която бях изрекъл.
— … но си беше тотално преебан, извинявайте за израза. Заради налудничавите си идеи не можеше да се задържи на нито една работа. Обясняваше ми, че всеки път, когато го назначавали някъде, от ФБР цъфвали и прецаквали всичко. Точно това според него се било случило с работата му в печатницата…
— Глупости! — прекъсна ме Хости. — Този тип все обвиняваше другите за проблемите, които сам си създаваше. Но за голяма част от казаното съм абсолютно съгласен с вас, Амбърсън. Действително си беше тотално преебан и съжалявам за съпругата и децата му. Наистина съжалявам.
— Сериозно? Е, радвам се да го чуя. Както и да е, Лий си намери работа, а аз не исках да му я отнема само задето се е раздрънкал пред мен и се е поизхвърлил малко… което между другото редовно правеше. Ето защо казах на Сейди, че утре (сиреч днес) смятам да намина през книгохранилището. Ей-така, за да го разгледам. Тя пожела да ме придружи. Това не ми хареса и се помъчих да я разубедя. Изтъкнах, че ако Лий наистина е превъртял и твърдо си е наумил да направи нещо, тя ще е в опасност.
— Изглеждаше ли ви превъртял, когато обядвахте с него? — попита мъжът с каубойската шапка.
— Не, даже ми се стори доста спокоен и хладнокръвен, но той умееше да се държи така — отвърнах и се наведох към двамата. — Искам да изслушате тази част от разказа ми много внимателно, детектив Фриц. Знаех, че каквото и да ѝ кажа, Сейди ще дойде с мен. Усещах го. Затова реших да изчезна, без да ѝ кажа къде отивам. Направих го, за да я защитя. Просто за всеки случай. Нали разбирате — в случай че…
„А ако това не е такъв случай, здраве му кажи“ — прошепна Сейди в главата ми. Щеше да живее там, докато не я видех отново от плът и кръв. Заклех се, че този момент ще настъпи — каквото и да стане.
— Помислих дали да не прекарам нощта в някой хотел, но всички хотели бяха пълни. Тогава се сетих за Мерседес Стрийт. Тъкмо бях напъхал ключа в ключалката на номер 2706, където бях живял, когато се сетих, че имам ключ и за номер 2703 от другата страна на улицата, където беше пребивавал Лий. Той самият ми го беше дал, за да мога да влизам и да поливам растенията му.
Хости: Той е имал растения?
Цялото ми внимание обаче беше фокусирано върху Уил Фриц.
— Сейди ужасно се разтревожила, когато открила, че вече не съм в „Идън Фалоус“. Както и Дийк. Тогава той се обадил на полицията. И то не веднъж, а няколко пъти. При всяко обаждане ченгето, което било дежурно на телефона, му казвало да спре да дрънка глупости и затваряло. Не знам дали някой си прави труда да документира подобни сигнали, но Дийк ще ви каже същото, а той няма никакви основания или мотиви да ви излъже.
Този път Фриц беше този, на когото май му падна пердето:
— Ако знаете колко смъртни заплахи получаваме всеки…
— Сигурен съм. Затова не ми казвайте, че ако се бяхме обадили на полицията, сега Сейди щяла да е жива. Само не ми го казвайте, разбрахме ли се?