Мъжът с каубойската шапка предпочете да си замълчи.
— И как приятелката ви успя да ви открие? — настоя да узнае Хости.
Най-накрая нещо, за което не се налагаше да лъжа. После обаче щяха да ме попитат за пътуването ни от Мерседес Стрийт във Форт Уърт до книгохранилището в Далас. Тази част от разказа ми се очертаваше като най-гъсто осеяната с опасности. Не се притеснявах за каубоя от стюдебейкъра; да, Сейди беше клъцнала ръката му, но пък едва след като той се опита да открадне чантичката ѝ. Освен това таратайката му си беше на последни издихания и имах чувството, че каубоят може дори да не я обяви за открадната. Естествено, после бяхме откраднали друга кола, ала като се имаше предвид неотложният характер на мисията ни, ченгетата едва ли щяха да повдигнат обвинение… Направеха ли го, медиите щяха буквално да ги разпънат на кръст. Единственото, за което се безпокоях, беше червеният шевролет с извити като женски вежди перки. Багажник с два куфара вътре лесно можеше да бъде обяснен; бяхме прекарвали уикендите си в бунгалата в Кендълуд и преди… Но ако полицаите откриеха тефтерчето на Ал Темпълтън… дори не смеех и да си помисля за това.
Някой почука по вратата на стаичката за разпит и едно от ченгетата, докарали ме в участъка, надзърна вътре. Зад волана на патрулната кола, както и докато бе преравял личните ми вещи заедно с партньора си, той ми бе изглеждал невъзмутим и опасен — досущ като лошото ченге от някой криминален филм. Сега обаче, на фона на ококорените му от вълнение очи и очевидното притеснение, което изпитваше, задето ни прекъсва, видях, че всъщност е на двайсет и три години и лицето му още не се е изчистило от юношеското акне. Зад него се виждаха доста хора — някои униформени, а други не, — които проточваха любопитно шии, за да ме огледат. Фриц и Хости се обърнаха с явно раздразнение към неканения посетител.
— Съжалявам, че ви прекъсвам, господа, но търсят по телефона господин Амбърсън.
Руменината тутакси се завърна по месестите бузи на Хости.
— Синко, не виждаш ли, че в момента провеждаме разпит? Хич не ми пука кой го търси, даже да е президентът на Съединените щати!
Полицаят, който стоеше на прага, нервно преглътна. Адамовата му ябълка се движеше нагоре-надолу като топка за пинг-понг.
— Ами, господа… наистина президентът на Съединените щати се обажда.
Оказа се, че всъщност им пукаше.
Поведоха ме по коридора към кабинета на самия началник на полицията Джес Къри. От едната ми страна под ръка ме държеше Фриц, а от другата — Хости. Благодарение на тях почти не куцуках. Коридорът гъмжеше от репортери, телевизионни камери и огромни прожектори, които сигурно бяха повишили температурата до трийсет и седем-трийсет и осем градуса. Тези хора — които според мен бяха само едно ниво над папараците, нямаха място в полицейското управление непосредствено след опита за покушение, ала, честно казано, не бях изненадан. В един друг времеви поток те щяха да се изсипят тук по същия начин след ареста на Осуалд и никой нямаше да ги изрита. И доколкото знаех, никой нямаше дори да го предложи.
Хости и Фриц си пробиваха път през стълпотворението с каменни лица. От всички страни валяха въпроси, адресирани както към тях, така и към мен. По едно време агентът от ФБР извика:
— Господин Амбърсън ще направи изявление, след като бъде разпитан от властите!
— Кога ще стане това? — извика някой.
— Утре, вдругиден или следващата седмица!
Разочаровани възгласи. Забелязах, че Хости се усмихва.
— А може и следващия месец! Точно в момента президентът Кенеди го чака на телефона, така че всички да се отдръпнат!
И те се пръснаха встрани, кряскайки като свраки.
Единственото „разхлаждащо приспособление“ в кабинета на началника Къри беше допотопният вентилатор на една от лавиците, но дори той ми се стори като райска благодат след задушната стаичка за разпити и медийната микровълнова фурна на коридора. На бюрото се мъдреше голям черен телефон. До него лежеше папка с надпис „ЛИЙ Х. ОСУАЛД“ на етикета. Стори ми се доста тъпичка.
— Ало? — казах, когато вдигнах слушалката.
Носовият, типичен за Нова Англия глас, който чух в ухото си, моментално разпрати тръпки по гърба ми. Това беше човекът, който сега щеше да лежи на масата в моргата, ако двамата със Сейди не се бяхме намесили.
— Господин Амбърсън? Джак Кенеди е на телефона. Аз… хъм… разбрах, че двамата със съпругата ми ви дължим… хъм… живота си. Разбрах и че вие сте изгубили… доста скъп за вас човек.