— Казваше се Сейди Дънхил, господин президент. Осуалд я застреля.
— Съжалявам за вашата… хъм… загуба, господин Амбърсън. Мога ли да се обръщам към вас на… малко име?
— Щом така предпочитате — отвърнах, а една натрапчива мисъл не ми даваше покой: „Не е възможно да водя този разговор. Това е сън!“
— Страната ѝ ще ѝ се отблагодари подобаващо… а вие ще получите цялата подкрепа и съчувствие, която можем да ви дадем. Уверявам ви в това. Нека бъда първият… хъм… който да ви предложи и двете.
— Благодаря ви, господин президент. — Усещах надигащата се в гърлото ми буца, превърнала гласа ми в хриплив шепот. Сякаш отново видях очите ѝ — искрящи и сияйни, докато издъхваше в обятията ми… „Как танцувахме само, Джейк!“ Нима президентите се вълнуваха от подобни неща? Знаеха ли изобщо за тях? Може би само най-добрите… Може би защото те служат на нас, а не обратното.
— Има… хъм… още един човек, който иска да ви изкаже благодарността си, Джордж. Съпругата ми не е тук в момента, но… хъм… възнамерява да ви се обади довечера.
— Господин президент, не съм сигурен къде ще се намирам довечера.
— Спокойно, тя ще ви открие. Тя е много… хъм… целеустремена, когато иска да благодари на някого. Сега ми кажете, Джордж, вие как сте?
Уверих го, че съм добре, което не беше вярно. Той ми обеща, че съвсем скоро ще се видим в Белия дом, и аз му благодарих, макар и да не смятах, че това ще се случи. През останалата част от този сякаш излязъл от съня ми разговор, докато вентилаторът духаше в изпотеното ми лице, а телевизионните прожектори хвърляха свръхестественото си сияние зад остъклената част на вратата на кабинета, в съзнанието ми ехтяха три прости думички:
„В безопасност съм. В безопасност съм. В безопасност съм.“
Президентът на Съединените щати ми се беше обадил от Остин, за да ми благодари, задето бях спасил живота му. А това означаваше само едно — че съм в безопасност. Следователно спокойно можех да пристъпя към онова, което смятах, че трябваше да сторя.
Пет минути след края на сюрреалистичния ми разговор с Джон Фицджералд Кенеди агент Хости и детектив Фриц вече ме ескортираха по задното стълбище към гаража, където в една различна вселена Лий Осуалд щеше да бъде застрелян от Джак Руби. Тогава помещението щеше да е претъпкано заради големия интерес към прехвърлянето на атентатора в областния затвор, докато сега беше толкова пусто, че стъпките ни отекваха като в пещера. Оттам придружителите ми ме закараха в хотел „Адолфъс“ и за мен не беше никаква изненада, че се озовах в същата стая, в която бях настанен и при първото си идване в Далас. Но както казват хората, всичко се връща, и макар че не знаех кои са тайнствените мъдреци, изковали въпросната сентенция, поне що се отнася до пътуванията във времето, определено бяха уцелили десетката.
Фриц ми каза, че в коридора пред стаята, както и във фоайето на партера, непрекъснато ще дежурят полицаи — най-вече заради моята сигурност, но също така и за да държат пресата на разстояние. (Виж ти!) После раздруса ръката ми. Агент Хости също протегна ръка, за да се здрависа с мен, и когато го направи, усетих нещо необичайно между неговата длан и моята. Сгънато хартиено листче.
— Починете си добре — каза ми той. — Заслужили сте си го.
Когато си тръгнаха, разгънах малкото листче. Оказа се листче от бележника му. Там фебереецът бе надраскал три изречения, вероятно докато съм говорел по телефона с Джак Кенеди.
„Телефонът ти се подслушва. Ще се видим утре в 9 сутринта. Изгори това в тоалетната и пусни водата.“
Изгорих бележката, както бе направила и Сейди с моята, след което вдигнах слушалката на телефона и развинтих долната част. Вътре, прикрепен към жиците, имаше малко синьо цилиндърче, не по-голямо от батерийка с размери АА. С изненада установих, че надписите отгоре му са на японски; това ме накара да се замисля за стария си приятел Тихия Майк.
Пуснах синьото цилиндърче в джоба си, завинтих отново слушалката и набрах „нула“. След като казах името си, от другата страна на линията се възцари дълга пауза. Тъкмо щях да затворя и да пробвам отново, когато телефонистката започна да плаче и да бръщолеви благодарности, задето съм спасил президента. Ако можела да направи нещо за мен, каза ми тя — ако някой в целия хотел можел да направи нещо за мен, — трябвало само да вдигна слушалката и да се свържа с нея. Името ѝ било Мари и била готова на всичко, за да ми изрази благодарността си.
— Като за начало бих искал да проведа разговор с Джоди — казах аз и ѝ дадох номера на Дийк.