— Разбира се, господин Амбърсън. Бог да ви благослови, господине! Свързвам ви!
Телефонът иззвъня два пъти, преди приятелят ми да вдигне слушалката. Гласът му звучеше уморено и гърлено, сякаш настинката му се бе влошила.
— Ако пак ме търси някой проклет репортер…
— Не е репортер, Дийк. Аз съм — Джордж. — Направих кратка пауза. — Джейк.
— О, Джейк — въздъхна тежко той и се разрида. Зачаках, стискайки слушалката толкова силно, че чак ръката ме заболя. Слепоочията ми пулсираха. Денят беше към своя край, но светлината, нахлуваща през прозорците, все още бе твърде ярка. Някъде в далечината отекна грохот на гръмотевица. — Ти добре ли си? — попита Дийк след цяла вечност.
— Да. Но Сейди…
— Знам. Съобщиха го по новините. Научих го, докато пътувах към Форт Уърт.
Значи жената с детската количка и шофьорът на влекач от бензиностанцията бяха направили това, за което тъй горещо се надявах… Слава Богу! Макар че сега, докато слушах как този сломен от мъка старец се опитва да овладее сълзите си, това едва ли имаше някакво значение…
— Дийк… обвиняваш ли ме за случилото се? Защото бих те разбрал, ако е така.
— Не — каза накрая той. — Ели също не те вини. Когато Сейди си науми нещо, никой не може да я разубеди. И ако действително си бил на Мерседес Стрийт във Форт Уърт, аз ѝ казах да те намери.
— Да, там бях.
— Вярно ли е, че кучият син я е застрелял? По новините казаха, че е бил той.
— Да. Искаше да застреля мен, но проклетият ми крак… спънах се в някакви кашони и паднах. Тя беше точно зад мен.
— Божичко! — Гласът му се постабилизира малко. — Но поне смъртта ѝ не е била напразна. На това се мъча да се уповавам. Ти също трябва да намериш упование.
— Без нея никога нямаше да стигна дотук. Ако можеше да я видиш… колко целеустремена беше… колко безстрашна…
— Божичко! — повтори той. Този път думата се отрони с горестна въздишка. Гласът му беше немощен и глух като на старец, чиито дни са преброени. — Всичко се оказа вярно. Всичко, което ти твърдеше… Както и всичко, което тя каза за теб. Действително идваш от бъдещето, нали?
Слава богу, че подслушвателното устройство вече беше в джоба ми. Съмнявах се, че са имали време да инсталират допълнителни „бръмбари“ в самата стая, но за всеки случай закрих с длан слушалката и понижих глас:
— Нито дума за това на ченгетата или журналистите!
— Мили боже, естествено, че не! — възмутено възкликна той. — Това окончателно ще те съсипе!
— Успя ли да отидеш и да прибереш нещата ни от багажника на шевролета? Макар и след…
— Естествено. Знаех колко е важно, понеже веднага щом чух за станалото, ми стана ясно, че ще бъдеш заподозрян.
— Мисля, че поне в това отношение няма да имам проблеми — отвърнах, — но трябва да отвориш куфарчето и да… имаш ли пещ за изгаряне на смет?
— Да, зад гаража ми е.
— В куфарчето ми има синьо тефтерче. Сложи го в пещта и го изгори. Ще го направиш ли за мен? — „И за Сейди. И двамата зависим от теб.“
— Нямаш грижи. Ще го направя. Джейк, ужасно съжалявам за загубата ти!
— А аз съжалявам за твоята. За твоята и на госпожа Ели.
— Не е честно! — избухна той. — Хич не ми пука, че бил президент, просто не е честно!
— Така си е — въздъхнах. — Изобщо не е честно. Но, Дийк… не се отнасяше само за президента. А за всички лоши неща, които щяха да се случат, ако той умре.
— Предполагам, че ще трябва да ти се доверя. Обаче ми е малко трудно.
— Знам.
Дали щяха да почетат паметта на Сейди, както бяха направили за госпожа Мими? Без всякакво съмнение. Телевизиите щяха да изпратят репортерски екипи и в Америка нямаше да остане непросълзено око. Ала когато всичко свършеше, Сейди щеше да си бъде все така мъртва.
Освен ако аз не го променя. Дори да се наложеше отново да премина през всичко това, пак щях да го сторя, понеже щеше да е заради Сейди. Дори и да ми хвърлеше само един поглед на тържеството, където се бяхме запознали, и да реши, че съм прекалено стар за нея (макар че щях да направя всичко по силите си, за да променя решението ѝ). Този път щях да имам и преимущество — вече знаех със сигурност, че Лий е единственият стрелец, следователно нямаше да ми се налага да чакам до последния момент, за да изпратя жалкия му задник на оня свят.
— Джейк? Там ли си?
— Да. И запомни, че трябва да ме наричаш „Джордж“, когато говориш за мен.
— Нямаш грижи. Може да съм стар, но поне главата ми си е съвсем наред. Ще те видя ли отново?