„Не и ако агент Хости ми каже това, което искам да чуя“ — мина ми през ума.
— Ако не ме видиш, значи всичко се е наредило по най-добрия възможен начин.
— Добре. Джейк… Джордж… Тя… Тя каза ли нещо накрая?
Не исках да му разкрия последните ѝ думи, защото бяха лични, затова реших да му дам нещо друго. Той щеше да го сподели с Ели, а Ели щеше да го каже на всичките приятели на Сейди в Джоди. А тя имаше много приятели.
— Попита ме дали президентът е добре. Когато я уверих, че е в безопасност, затвори очи и издъхна.
Той отново се разрида. Лицето ми пулсираше. Навярно сълзите щяха да ми донесат облекчение, обаче очите ми бяха сухи като пустинни камъни.
— Сбогом — промълвих. — Сбогом, стари приятелю.
Върнах внимателно слушалката върху вилката и поседях неподвижно известно време, загледан в аленото зарево на залязващото даласко слънце. „Вечер аленее ли небето, тиха утрин чака ни в морето“ — казват старите моряци, но… аз отново дочух приглушения тътен на далечна гръмотевица. Пет минути по-късно, когато вече бях възвърнал самообладанието си, вдигнах слушалката на „обезбръмбарения“ си телефон и отново набрах „нула“. Казах на Мари, че възнамерявам да си легна, и поръчах събуждане за осем сутринта. Помолих я и да не бъда обезпокояван с телефонни разговори дотогава.
— О, вече сме се погрижили за това — заяви ми развълнувано. — Никакви входящи обаждания в стаята ви, предупредиха ни полицаите. — Тя понижи глас: — Той луд ли беше, господин Амбърсън? Искам да кажа, че със сигурност е бил луд, но изглеждаше ли такъв?
Припомних си недоумяващите му очи и демоничната му гримаса.
— О, да — отвърнах. — Определено приличаше на безумец. Нали запомни, Мари? В осем часа. Никакви обаждания преди това.
Затворих, преди да успее да каже още нещо. Събух обувките си (изуването на лявата се оказа бавен и мъчителен процес), легнах по гръб на кревата и положих ръка върху очите си. Видях как Сейди танцува. Как ми казва да се приближа… Как ме пита дали искам кейк… Как лежи в обятията ми, а сияйните ѝ умиращи очи се взират в лицето ми…
Помислих си и за „заешката дупка“… И как всеки път, когато човек я използва, настъпва пълно рестартиране на системата.
После съм заспал.
Агент Хости почука на вратата ми точно в девет. Отворих му и той влезе бавно в стаята. В едната си ръка носеше куфарче (но не моето куфарче, което беше добре), а в другата — бутилка шампанско. При това от скъпите — „Мое е Шандон“ — с червена, бяла и синя панделка около гърлото на бутилката, фебереецът изглеждаше ужасно уморен.
— Амбърсън — поздрави ме той.
— Хости — отвърнах му аз.
Затвори вратата и посочи към телефона. Извадих синьото цилиндърче от джоба си и му го показах. Той кимна.
— И няма други? — повдигнах вежди.
— Няма. Това е на даласката полиция, а пък случаят си е наш. Заповедите идват директно от Хувър. Ако някой те попита за „бръмбара“, сам си го намерил.
— Добре.
Той вдигна шампанското.
— Подарък от шефовете. Настояха да ви го донеса. Искате ли да вдигнете тост за президента на Съединените американски щати?
При мисълта, че красивата ми Сейди в момента лежи на една от масите в градската морга, нямах никакво желание да вдигам тост за каквото и да било. Бях успял в начинанието си, но успехът беше оставил вкус на пепел в устата ми.
— Не.
— Нито пък аз, но пък съм адски доволен, че е жив. Искате ли да узнаете една тайна?
— Казвайте.
— Аз гласувах за него. Сигурно съм единственият агент в цялото ФБР, който не е подкрепил Никсън.
Предпочетох да си замълча.
Хости се разположи в едно от двете кресла в стаята и въздъхна дълбоко. Сложи куфарчето между краката си, след което завъртя бутилката, така че да може да прочете написаното на етикета.
— Хиляда деветстотин петдесет и осма. Ценителите на вината вероятно знаят дали годината е добра, но аз си падам повече по бирата.
— Аз също.
— Значи ще се насладите на касата „Лоун Стар“, която държат долу специално за вас. Върху касата видях официално писмо в рамка, с което производителят ви гарантира по една каса месечно до края на живота ви. Между другото, имаше и още шампанско — поне десетина бутилки… Подарък от даласката търговска камара и градския съвет по туризма. Имаш цветен телевизор „Зенит“, още неразопакован, масивен златен пръстен с печат, изобразяващ лика на президента, от бижутерия „Калоуей“ ваучер за три нови костюма от „Даласка мъжка мода“ и всякакви други подаръци, сред които и почетният ключ на града. Управата на хотела е отделила цяла стая на партера за тези вещи и бас държа, че до утре сутринта ще трябва да освободят и още една, понеже вече няма да има място в първата. Ами храната!?! Хората ви носят торти, пайове, свинско с картофи, печено говеждо, пилета на грил и толкова мексиканска храна, че да ви гарантира диария в близките пет години. Ние ги отпращаме, а те не искат да си тръгнат… Ада знаете какви мадами ви чакат пред хотела! Ще го кажа така — самият Джак Кенеди би ви завидял, а той си е пословичен донжуан… Няма да повярвате какви материали е събрал директорът ни за сексуалния му живот. Само ако знаехте…