— Не подценявайте тази ми способност.
— Далас ви обича, Амбърсън. По дяволите, цялата страна ви обича. — Той се засмя. По едно време смехът му внезапно премина в кашлица. Когато тя отмина, агентът си запали цигара и погледна часовника си. — Добре, ще го кажа така: в девет часа и седем минути вечерта на двайсет и втори ноември вие сте любимецът на цяла Америка.
— Ами вие, Хости? Обичате ли ме? Ами директор Хувър?
Той дръпна веднъж от цигарата си и я остави в пепелника. После се наведе и впери пронизващия си поглед в мен. Очите му бяха разположени навътре сред гънките от плът и въпреки че изглеждаха уморени, бяха доста ярки и проницателни.
— Погледнете ме, Амбърсън. Право в очите. Погледнете ме и кажете дали сте били замесени и сте играли в комбина с Осуалд. Кажете истината, защото веднага ще надуша, ако ме излъжете!
Като се имаше предвид фрапантната му немарливост по отношение на Осуалд, малко се съмнявах в това, обаче вярвах, че той си вярва. Ето защо срещнахме погледите си и аз заявих:
— Никога не съм бил съучастник на Осуалд.
За момент той не продума. После въздъхна, отпусна се назад в креслото и взе цигарата си от пепелника.
— Така е. Не сте били. — Изпусна дима през ноздрите си и продължи да ме разпитва: — За кого работите тогава? За ЦРУ? Или за руснаците? Аз не го вярвам, но директорът е убеден, че руснаците биха направили всичко по силите си, за да предотвратят атентат, който би разпалил международен конфликт. Който, не дай си боже, да доведе до Третата световна война… Особено когато нашите открият какви ги е вършил Осуалд в Русия.
— Не работя за никого — казах. — Аз съм най-обикновен човек, Хости.
Той размаха цигарата си, сочейки ме с димящия ѝ край.
— Задръжте тази мисъл. — После отвори куфарчето си и извади папка, която беше по-тънка дори от онази с етикета „ЛИЙ Х. ОСУАЛД“ в кабинета на полицейския началник Къри. Беше моето досие, което бързо щеше да набъбне… макар и не толкова бързо, както в компютризирания, гъмжащ от ултрамодерни технологии двайсет и първи век.
— Преди да дойдете в Далас, сте били във Флорида. В градчето Сънсет Пойнт.
— Да.
— Били сте заместващ учител в Сарасота.
— Не отричам.
— А преди това сте прекарали известно време в… Дерън? Дерин, щата Мейн?
— Дери.
— Където сте правили какво?
— Започнах работата над книгата си.
— Аха, а преди това?
— Ту наляво, ту надясно, искам всичко да е ясно.
— Какво точно знаете за моите отношения с Осуалд, Амбърсън?
Запазих мълчание.
— Не ми се прави на интересен! — избухна той, преминавайки на „ти“ — Само ние двамата сме.
— Достатъчно, за да създам проблеми на теб и на директора ти — озъбих се.
— Освен ако?
— Ще го кажа така: проблемите, които ще ви причиня, ще са правопропорционални на онези, които вие ще ми причините.
— Смятам, че стигне ли се до създаване на проблеми, ти ще си доизмислиш онова, което не знаеш със сигурност… и то в наша вреда, не съм ли прав?
Реших да си замълча. Той обаче продължи, сякаш си говореше самичък:
— Хич не съм изненадан, че пишеш книга. Не трябваше да зарязваш романа, Амбърсън, защото съм сигурен, че щеше да стане бестселър. Ти си адски добър в това да си измисляш разни работи — не мога да не го призная… Този следобед се прояви като първокласен актьор. Обаче знаеш такива неща, които просто няма как да знаеш… а това ни навежда на мисълта, че не си обикновен гражданин. Хайде де, кой ти снася информация? Да не би да е Енгълтън от Компанията? Той е, нали? Като го знам какво коварно копеленце е…
— Никой нищо не ми снася — въздъхнах тежко аз. — И едва ли знам толкова, колкото подозираш. Обаче няма да те лъжа — разполагам с достатъчно информация, за да злепоставя Бюрото. Например мога да кажа как Лий ми се е обадил и ми е споделил, че ти е разказал за намеренията си да застреля Кенеди…
Събеседникът ми загаси цигарата си с такава ярост, че в пепелника се разхвърчаха искри. Няколко попаднаха върху ръката му, но той не им обърна внимание.