— Омъжена ли е? Деца има ли?
— Не мисля. На снимката с лилията не се вижда пръстен на лявата ѝ ръка. Досещам се какво ти минава през главата — не са се променили много неща, само дето може да ходи. Но знае ли се? Заживяла е на друго място и е повлияла на много други хора. Хора, които нямаше да познава, ако Кълъм я беше прострелял и беше останала във Фолс. Схващаш ли мисълта ми?
Схванах единствено, че нищо не се знае така или иначе, но се съгласих с него, защото исках разговорът ни да приключи, преди той да е рухнал. Възнамерявах да го съпроводя до леглото и тогава да си тръгна.
— Мъча се да ти докажа, Джейк, че можеш да промениш миналото, но няма да е толкова лесно. Онази сутрин се почувствах като миниатюрен човек, впримчен в найлонов чорап. Дращех да се измъкна, но еластичният ми затвор поддаваше само колкото да ме обнадежди, и след малко се изопваше като преди. Най-накрая обаче успях да го разкъсам.
— Защо е толкова трудно? Защото миналото не иска да бъде променяно ли?
— Нещо не иска миналото да бъде променяно, убеден съм. Но ние сме способни да го променим. Ако вземем под внимание тази съпротива, можем да се справим. — Пламтящите очи на Ал ме гледаха съсредоточено от изпитото му лице. — Предполагам би обобщил, че приказката за Каролин Пулин свършва с „И тя заживяла щастливо“?
— Да.
— Вземи бележника, който ти дадох, друже, погледни вътрешната страна на задната корица и вероятно ще си промениш мнението. Днес принтирах доста интересна статийка.
Послушах го и намерих картонено джобче, сигурно за съхранение на бележки и визитки. Вътре имаше един-единствен сгънат лист хартия. Извадих го, отворих го и дълго време не откъсвах очи от него. Беше принтирано копие на първата страница от „Уикли Лисбон Ентърпрайз“. Датата под заглавието беше 18 юни 1965 година. Заглавието гласеше: ВИПУСК ’65 НА ЛГ ПОЕМА ПО ПЪТЯ СИ СЪС СЪЛЗИ И СМЯХ. На снимката някакъв плешивец (пъхнал четвъртитата си шапка под мишница, за да не падне от главата му) се беше надвесил над усмихнато момиче в инвалидна количка. Държеше дипломата ѝ от едната страна; тя я държеше от другата. „Каролин Пулин достига нова висота в дългия път към възстановяването“ — гласеше надписът отдолу.
Погледнах шашнат към Ал.
— Щом си променил бъдещето и си я спасил, защо е тази снимка?
— Всяко пътешествие е ново начало, друже. Забрави ли?
— Боже мили! Като си се върнал да спреш Осуалд, всичко, което си направил, за да спасиш Пулин, е било заличено.
— И да… и не.
— Какво искаш да кажеш с това и да, и не?
— Смятах, след като спася Кенеди, да не предприемам повече пътувания назад във времето, но така или иначе не бързах да стигна до Тексас. Защо ми беше? През септември на 1958 Заекът Ози — такъв прякор му измислили събратята му по оръжие — дори не е в Америка. Бодро пори вълните на Южния Пасифик с пехотинските си другарчета, подготвяйки почвата на Япония и Тайван за демокрацията. Затова се върнах в бунгалата „Шейдисайд“ край Себаго и се закотвих там до петнайсети ноември. Отново. Като настъпи денят, тръгнах още по-рано сутринта, което се оказа мъдро решение от моя страна, защото този път не ми се размина само със спаднали гуми. Двигателят на проклетия шевролет под наем блокира. Накрая се принудих да броя шейсет долара на автомонтьора в Нейпълс, за да използвам колата му за деня, и дори оставих пръстена си от морската пехота като допълнителна гаранция. Сполетяха ме и други премеждия, които няма да ти разказвам…
— Мостът в Дърам беше ли си на мястото?
— Не знам, друже, дори не тръгнах по този път. Мен ако питаш, човек, който не се учи от собствените си грешки, е пълен идиот. Аз бях научил откъде ще се зададе Андрю Кълъм и не пропилях нито минута по други маршрути. И този път дървото препречваше пътя, и този път моят човек ме завари да се боря с него. Не след дълго пак се хванах за гърдите. Изиграхме същия фарс, Каролин Пулин прекара съботата в гората с баща си и след няколко седмици извиках „ура“ и яхнах влака за Тексас.
— Тогава как е възможно да е в инвалидна количка на снимката от завършването?