— Да.
— Там ще те чака кола на Бюрото. Качваш се на задната седалка. Не разговаряш с шофьора. Това не ти е лимузина под наем. Откарват те до автогарата. Можеш да си избереш един от трите варианта: Тампа в единайсет и четирийсет вечерта, Литъл Рок в единайсет и петдесет и Албакърки в дванайсет и двайсет. Не искам да знам на кое ще се спреш. Запомни, че там отношенията ни приключват. От този момент нататък от теб се иска да се покриеш и това си остава единствено твоя отговорност и задължение. Твоя и на онези, за които работиш, естествено…
— Разбира се.
Телефонът иззвъня.
— Ако е някое тарикатско репортерче, успяло да се промъкне тук, разкарай го! — инструктира ме Хости. — Ако кажеш и една дума за мен, ще ти прережа гърлото.
Помислих си, че се шегува, макар че не бях напълно сигурен. Вдигнах слушалката.
— Не знам кой се обажда, но съм ужасно уморен, така че…
Леко дрезгавият глас от другата страна на линията каза, че няма да ми отнеме много време. Вдигнах очи към агента и прошепнах едва чуто:
— Джаки Кенеди!
Той кимна и си наля още шампанско, а аз се обърнах с гръб към него, сякаш така щях да му попреча да чуе разговора.
— Госпожо Кенеди, нямаше нужда да се обаждате — казах, — но за мен е огромна чест да говоря с вас.
— Исках да ви изкажа благодарността си за стореното от вас — рече тя. — Знам, че съпругът ми вече ви е благодарил от наше име, ала… Господин Амбърсън… — Първата дама заплака. — И да ви благодаря от името на децата си, защото тази вечер можеше да не ни пожелаят лека нощ по телефона.
Каролин и Джон-Джон. Съвсем ги бях забравил.
— Госпожо Кенеди, моля ви се!
— Разбрах, че младата жена, която загина днес, е щяла да стане ваша съпруга.
— Да, така е.
— Сигурно сърцето ви е сломено от мъка. Моля ви да приемете съчувствието ми — знам, че не е достатъчно, ала това е единственото, което мога да ви предложа.
— Благодаря ви.
— Ако можех да го променя… ако можех по някакъв начин да върна времето назад…
„Не — казах си аз. — Това е моя работа, госпожо Джаки.“
— Разбирам. Благодаря ви.
Поговорихме още малко. Този разговор вървеше по-трудно от онзи с президента в полицейското управление. Донякъде защото предишният ми се беше сторил като сън, за разлика от сегашния, ала най-вече заради стаения страх, който долавях в гласа на Жаклин Кенеди. Тя действително разбираше, че са се отървали на косъм, докато в случая със съпруга ѝ определено не бе така. Той сякаш вярваше, че е роден с късмет, че е благословен свише и едва ли не е безсмъртен. Към края на разговора я помолих да се погрижи съпругът ѝ вече да не се вози в открити автомобили поне до края на мандата си.
Тя ме увери, че ще вземе необходимите мерки, след което отново ми благодари. Аз отново ѝ казах, че няма защо, и така общуването ни приключи. Когато се обърнах, видях, че съм сам. Изглежда, по някое време, докато съм говорел с Жаклин Кенеди, агент Хости си беше тръгнал. Единствените признаци за присъствието му бяха двете угарки в пепелника, недоизпитата чаша с шампанско и надрасканата набързо бележка, оставена до жълтото тефтерче с моето прощално писмо.
„Изхвърли бръмбара, преди да се качиш на автобуса“ — гласеше тя. А отдолу пишеше: „Успех, Амбърсън. Съжалявам за загубата ти. Х.“
Може би наистина съжаляваше, но какво от това? Всеки може да съжалява. Съжалението е безплатно, нали?
Сложих си бялата кухненска униформа и се спуснах до ниво Б-1 с асансьора, който миришеше на пилешка супа, сос барбекю и „Джак Даниълс“. Щом вратите се отвориха, закрачих енергично през задимената, наситена с всевъзможни аромати кухня. Не мисля, че някой е имал възможността да ме огледа по-внимателно.
Когато излязох, се озовах на тъмна уличка, където двама пияници ровеха в контейнер за смет. Те също не ме погледнаха, макар че вдигнаха глави при поредната светкавица, озарила нощното небе. Забелязах невзрачния форд седан, спрял наблизо с работещ двигател, и забързах към него. Отворих вратата, настаних се на задната седалка и автомобилът веднага потегли. Докато пътувахме към автогарата, мъжът зад волана изрече само:
— Май ще вали.
Щом спряхме, той ми протегна ръката си, в която държеше три автобусни билета. Избрах онзи за Литъл Рок. Имах на разположение около час. Влязох в едно магазинче за подаръци и си купих евтин куфар. Ако всичко се развиваше по план, съвсем скоро щях да сложа нещо в него. Не се нуждаех от много неща; в къщата ми в Сабатъс разполагах с доста дрехи и въпреки че това жилище се намираше на около петдесет години напред в бъдещето, се надявах да остана там не повече от седмица. Парадокс, в който Айнщайн би се влюбил и който така и не осени изнуреното ми, скърбящо съзнание — че като се имаше предвид ефектът на пеперудата, въпросната къща едва ли щеше да продължава да е моя.