Купих си и вестник — извънредно издание на „Слаймс Хералд“. В него имаше снимка, която можеше да е направена от професионален фотограф, но по всяка вероятност беше щракната от някой случаен късметлия. Тя показваше как Кенеди се навежда над жената, с която бях говорил преди малко; жената, която нямаше да има кървави петна по розовия си тоалет, когато най-накрая го свали тази вечер.
„Джон Ф. Кенеди закрива съпругата си със собственото си тяло, докато президентската лимузина ускорява след разминалата се на косъм национална катастрофа“ — гласеше текстът под снимката, а над нея се открояваше заглавието на материала, което се състоеше от една-единствена дума:
Отгърнах на втора страница и видях друга фотография. На нея Сейди изглеждаше невъзможно млада и невъзможно красива. На лицето ѝ грееше усмивка. „Целият ми живот е пред мен“ — казваше тази усмивка.
Както си седях на грубите дървени скамейки, заобиколен от късни пътници, плачещи бебета, смеещи се военнослужещи с мешки и бизнесмени със скъпи обувки, аз внимателно сгънах вестника покрай очертанията на снимката, за да мога да я откъсна от страницата, без да засегна лицето на Сейди. Щом приключих с това, съзерцавах фотографията в продължение на няколко минути, после я сгънах и я прибрах в портфейла си. Другите страници от вестника изхвърлих. В тях нямаше нищо, което да искам да прочета.
В единайсет и двайсет обявиха, че пътниците за Литъл Рок вече могат да се качват в автобуса. Наредих се на опашката пред въпросната врата. Освен че носех фалшиви очила, не бях направил нищо друго, за да прикрия или да променя лицето си. Хората обаче така и не ме удостоиха с кой знае какво внимание; аз си бях просто поредната клетка в кръвообращението на пътуваща Америка, не по-важна от която и да е друга.
Качих се в автобуса и се настаних на една от задните седалки. Пред мен седяха неколцина мъже в униформи, за които предположих, че са от военновъздушната база край Литъл Рок. Ако онова, което двамата със Сейди бяхме сторили днес, не се беше случило, някои със сигурност щяха да загинат във Виетнам. А други щяха да се върнат осакатени у дома. Какво ли щеше да се случи с тях оттук нататък? Кой знаеше?
Автобусът потегли. Когато напуснахме Далас, гръмотевиците станаха оглушителни, а светкавиците — доста по-ярки, но все още не бе започнало да вали. А щом достигнахме Сълфър Спрингс, бурята вече беше зад нас и насред ясното небе се открояваха звездите — искрящи като ледени късчета и също толкова студени. А може би даже още по-студени. Съзерцавах ги известно време, след което се отпуснах назад, затворих очи и се заслушах в приглушения шепот на гумите, които малко по малко поглъщаха междущатското шосе 30.
„Сейди — пееха гумите. — Сейди, Сейди, Сейди.“
Мисля, че успях да заспя чак в два след полунощ.
В Литъл Рок си купих билет за обедния автобус до Питсбърг с междинна спирка Индианаполис. Хапнах в закусвалнята на автогарата, седнал до един възрастен мъж, който беше сложил портативно радио на масата пред себе си. Беше голямо и с много лъскави копчета. Естествено, най-горещата новина все още беше опитът за покушение над президента… и Сейди. Тя беше в центъра на емисиите. Щяха да ѝ устроят щатска мемориална церемония, последвана от погребение в националния гробищен парк „Арлингтън“. Появиха се и предположения, че самият Джон Кенеди щял да изнесе реч на церемонията. По радиото съобщиха още и че годеникът на госпожица Дънхил — Джордж Амбърсън — трябвало да се появи на специална пресконференция за медиите, насрочена за десет сутринта, но впоследствие мероприятието било отложено за късния следобед. Така и не казаха защо. Да, явно агент Хости се стараеше да ми осигури възможно най-голяма преднина, което бе добре дошло за мен. Както и за него. И за безценния му директор.
— Президентът и неговите героични спасители не са единствените новини, идващи от Тексас тази сутрин — оповести лъскавият радиоприемник на съседа ми по маса и аз замрях. Чашата ми с турско кафе, от която тъкмо щях да отпия, сякаш замръзна във въздуха. Усетих някакъв кисел гъдел в устата си, който ми беше смътно познат. Психолозите навярно биха го назовали „presque vu“… или, с други думи, усещането, че всеки миг ще се случи нещо необикновено. Аз обаче си го наричах по съвсем друг начин, при това без каквато и да е френска претенциозност или помпозност — хармония.