— В разгара на гръмотевичната буря, малко след един през нощта, необичайно торнадо е връхлетяло Форд Уърт, разрушавайки складовете „Монтгомъри Уорд“ и десетина други постройки. До този момент жертвите на природната стихия са две, а четирима души са безследно изчезнали.
Нямах никакво съмнение, че две от разрушените къщи са тези под номера 2703 и 2706 на Мерседес Стрийт; свирепият вятър ги беше заличил, както се изтрива сгрешено уравнение от черната дъска.
Трийсета глава
Малко след пладне на двайсет и шести ноември слязох от автобуса и се озовах на автогарата на Майнът Авеню в Обърн, Мейн. След близо осемдесет часа непрестанно пътуване, облекчавано единствено от неспокойни дремки, вече се чувствах като плод на собственото си въображение. Беше студено. Господ явно прочистваше гърлото си и бълваше изобилие от снежинки от мръсносивото небе. Бях си купил дънки и две памучни работнически ризи, с които да заменя бялата кухненска униформа, ала тези дрехи бяха крайно недостатъчни за мразовитата есен. По време на престоя си в Тексас бях забравил какъв е климатът в Мейн, обаче тялото ми бързо си спомни и започнах да треперя като лист. Първото се отбих в магазина за мъжки облекла „Луис“. Намерих шуба в моя размер с подплата от овча кожа и я занесох на касиера.
Той остави новия брой на „Сън“, който четеше, и аз видях снимката си — при това точно онази, портретната, от годишника на гимназията! — отпечатана на първа страница. „КЪДЕ Е ДЖОРДЖ АМБЪРСЪН?“ — питаше заглавието. Продавачът маркира покупката и ми подаде касовата бележка.
— Според вас къде е този човек? — попитах аз, сочейки физиономията си във вестника.
Касиерът вдигна рамене.
— Сигурно не иска цялата тази публичност. Не го обвинявам. Обичам жена си повече от всичко на света и ако внезапно умре, не желая хората да изтипосват снимката ми във вестниците или да показват разплаканата ми физиономия по телевизията. Вие да не би да го искате?
— Предполагам, че не.
— Ако бях на мястото на този човек, щях да се покрия и нямаше да си покажа носа чак до 1970. Да отшуми всичко, пък тогава… Какво ще кажете за една хубава шапка? Вчера получихме едни, за чудо и приказ! С наушници са, топли и мекички.
Ето че се сдобих и с шапка, подходяща за шубата ми. Щом излязох от магазина, докуцуках през двете преки, делящи ме от автогарата, понесъл куфара със здравата си ръка. Част от мен искаше да се върна в Лисбон Фолс още на минутата, за да проверя дали заешката дупка още си стои. И ако си стоеше, щях да я използвам — нямаше да мога да се въздържа, въпреки че след пет години в Страната на миналото рационалната част от съзнанието ми знаеше, че все още не съм готов да се изправя срещу онова, което се бе случило със Страната на бъдещето. Нуждаех се от почивка — от истинска почивка, а не от дрямка на автобусната седалка, заобиколен от плачещи дечурлига и смеещи се подпийнали бачкатори…
До бордюра бяха паркирани четири-пет таксита. Снежинките вече не се сипеха тихо и кротко, а се гонеха вихрено из въздуха. Качих се в първата кола, наслаждавайки се на топлия въздух, струящ от вентилационните отверстия. Шофьорът се обърна към мен — дебел мъж с овехтяла шапка, на която пишеше „Лицензиран превоз“. Бях сигурен, че го срещам за първи път, ала знаех, че когато включи радиото, то ще е настроено на портландската WJAB, а пресегнеше ли се към цигарите в предния джоб на ризата си, щеше да извади „Лъки Страйк“. Всичко се повтаря.
— Закъде си, шефе?
Казах му да ме откара до мотел „Тамарак“ на шосе 196.
— Дадено.
Той пусна радиото и оттам се чуха „Миракълс“. Парчето беше „Маймунката на Мики“.
— Уф, тия модерни танци! — изпухтя шофьорът и си запали цигара. — Не учат децата на нищо свястно, а само да се кълчат и тресат!
— Танцът е живот — отбелязах аз.
Служителката зад бюрото беше различна, но ми даде същата стая. И как иначе! Цената беше малко по-висока, а старият телевизор беше заменен от по-нов, но онзи надпис продължаваше да си стои: „НЕ ИЗПОЛЗВАЙТЕ СТАНИОЛ!“ Сигналът отново беше лош и картината се накъсваше от смущения. Никакви новини, само сапунени сериали.
Изключих телевизора. Закачих „МОЛЯ, НЕ БЕЗПОКОЙТЕ“ на вратата. Спуснах завесите. После се съблякох и пропълзях в леглото, където — като се изключи сомнамбулското ми ходене до тоалетната — спах цели дванайсет часа. Когато се събудих, беше нощ. Токът беше спрял, а навън вилнееше свиреп североизточен вятър. Сияйна сърповидна луна се рееше високо в небесния свод. Взех си още едно одеяло от дрешника и отново заспах.