Онази нощ лежах дълго в кревата си, неспособен да заспя. Онова, което не можех да си спомня, не спираше да ме терзае, а мисълта за онова, което навярно бях сторил, ме ужасяваше. Да не говорим за чувството за вина. Тази вина се утаи в мен и остана доста дълго време — поне година, ако не и повече. Ако можех да си спомня със сигурност дали наистина бях затворил портата, вероятно щях да се освободя по-бързо от нея. Обаче не можех. Бях ли затворил вратата или не? Отново и отново се връщах към онази фатална последна сутрин, обаче не бях способен да си припомня нищо друго освен грациозното му тичане и моите викове: „Донеси, Дрипльо, донеси!“
С нещо подобно се сблъсках и докато се возех в таксито. Първо се опитах да си внуша, че в края на ноември шейсет и трета действително е имало земетресение. Сигурно просто го бях подминал, също като опита за покушение срещу генерал Едуин Уокър. Както бях казал и на Ал Темпълтън, бях завършил английски език и литература, а не история.
После обаче си дадох сметка, че се самозаблуждавам. Ако земетресение с подобна сила бе разтърсило Калифорния в онази Америка, в която бях живял преди спускането ми в заешката дупка, щях да узная за него. Да, имаше и далеч по-страшни трагедии — като цунамито в Индийския океан, което погуби над двеста хиляди души през 2004 година, — но седем хиляди загинали си беше впечатляваща цифра за САЩ. Та това бе двойно повече от жертвите на терористичния акт от единайсети септември!
Следващият въпрос, който си зададох, беше как стореното от мен в Далас би могло да доведе до природния катаклизъм, за който бях научил от жената зад волана на таксито. Единственият отговор, който ми хрумна, бе свързан с ефекта на пеперудата… но как подобна верига от събития можеше да се задейства толкова скоро? Звучеше ми абсурдно. Направо невъзможно. Нямаше абсолютно никаква логична причинно-следствена връзка между двете събития…
Ала въпреки това дочух шепот от най-тъмното кътче на съзнанието си: „Ти си виновен. Ти причини смъртта на Дрипльо — или си оставил вратата отворена, или не си я затворил достатъчно добре, че да щракне езичето на бравата… Ти си отговорен и за земетресението. Двамата с Ал не престанахте да говорите как ще спасите живота на хиляди мъже във Виетнам, ала ето какъв беше първият ви принос към най-новата история на Америка: седем хиляди загинали в Лос Анджелис.“
Не, това просто не беше възможно. Дори и да се отнасяше за…
„Няма начин да се провалиш — беше ми казал Ал. — Ако нещата се оплескат, просто връщаш лентата назад. Лесно е — все едно изтриваш мръсна думичка от черната дъс…“
— Господине? — обади се шофьорката. — Пристигнахме. — Тя се обърна и ме изгледа с интерес. — Тук сме от три минути. Не е ли малко раничко за пазаруване? Сигурен ли сте, че искахте да дойдете тук?
Знаех само, че трябваше да съм тук. Платих сумата, изписана от брояча, добавих щедър бакшиш (ФБР плащаше), пожелах на жената приятен ден и слязох от колата.
Лисбон Фолс беше потискащ както винаги, но поне имаше ток; светещият в жълто светофар на кръстовището примигваше, докато се люлееше под напора на североизточния вятър. „Кенебек Фрут“ беше тъмен и витрините му пустееха — очевидно ябълките, портокалите и бананите щяха да бъдат изложени по-късно. „ЩЕ ОТВОРИМ В 10 СУТРИНТА“ — уведомяваше табелката на вратата. По главната се движеха съвсем малко коли, а минувачите бързаха с вдигнати яки и наведени глави. Фабриката „Уорумбо“ от другата страна на улицата обаче си работеше на пълни обороти. Даже от мястото, където се намирах, чувах ритмичното съскане и пухтене на тъкачните станове. После дочух и нещо друго — някой ме викаше, макар и без да използва нито първото ми име, нито фамилията ми.
— Джимла! Хей, Джимла!
Обърнах се рязко към фабриката, а в главата ми проблесна тревожна мисъл: „Върнал се е. Човекът с жълтата карта се е върнал от света на мъртвите. Също като президента Кенеди.“
Само че не беше Човекът с жълтата карта… както и таксиметровият шофьор, който ме бе качил от автогарата, не беше същият, който ме бе закарал от Лисбон Фолс до мотел „Тамарак“ през 1958. Макар че в интерес на истината двамата шофьори си бяха почти еднакви, понеже миналото се стреми към хармония… докато човекът от другата страна на улицата само приличаше на онзи, който ми беше поискал долар, защото в „Зелената фасада“ предлагали две на цената на едно. Изглеждаше доста по-млад от Човека с жълтата карта, а черният му шлифер бе по-нов и доста по-чист… макар че самата дреха изглеждаше почти същата.