— Джимла! Ела тук! — махна ми той. Вятърът развяваше пешовете на шлифера му и зад тях успя да зърна старата табелка, на която пишеше: „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО ДО ПРИКЛЮЧВАНЕТО НА РЕМОНТА НА КАНАЛИЗАЦИЯТА“.
„Пет години — мина ми през ума. — Пет години, а тази проклета тръба още не е оправена.“
— Джимла! Не ме карай аз да идвам при теб!
Да, вероятно бе способен на това; самоубийственият му предшественик например можеше да измине целия път до „Зелена фасада“. Аз обаче бях сигурен, че ако тръгна достатъчно бързо по Олд Луистън Роуд, на тази нова негова версия няма да ѝ провърви. Навярно щеше да успее да ме следва до супермаркета „Ред & Уайт“ откъдето Ал купуваше месо за закусвалнята, но ако успеех да стигна до „Тайтъс Шеврон“ или магазина за вещи втора употреба „Добрият бял слон“, спокойно можех да свия зад ъгъла и да му покажа среден пръст. Периметърът, в който можеше да се подвизава, бе ограничен до определено разстояние от заешката дупка. Ако не беше така, по всяка вероятност щях да се сблъскам с него и в Далас. Бях абсолютно убеден в това, както и бях убеден, че гравитацията ни държи здраво стъпили на земята и не ни позволява да отлетим в междузвездното пространство.
Сякаш за да потвърди това, той извика:
— Джимла, моля те! — Отчаянието, което прочетох на лицето му, беше като вятъра — непредвидимо, но в същото време и някак непреклонно.
Огледах се в двете посоки, преди да пресека улицата, не видях никакви превозни средства и закрачих енергично към мъжа с черния шлифер. Докато се приближавах към него, забелязах две съществени новости. Също като своя предшественик, и той носеше филцова шапка с периферия, но сега шапката бе чиста и неизмачкана. Също както преди, в лентата ѝ бе затъкната цветна карта, наподобяваща пресакредитацията на журналист от онова време. Обаче сега картата не беше нито жълта, нито оранжева, нито черна.
Беше зелена.
— Слава богу! — възкликна той. После протегна ръце и сграбчи дланта ми. Ръцете му бяха студени, досущ като въздуха. Деликатно, но решително си дръпнах ръката. Не усещах заплаха; само онова неясно, маниакално отчаяние, което ме озадачаваше. Въпреки че и това само по себе си можеше да е опасно; нищо чудно да бе остро като ножа, който Джон Клейтън бе използвал върху лицето на Сейди.
— Кой си ти? — попитах. — И защо ме наричаш Джимла? Джим Ладю е на светлинни години оттук.
— Нямам никаква представа кой е Джим Ладю — отвърна Човекът със зелената карта. — Стоях далеч от твоята нишка, доколкото беше…
Той замлъкна. Лицето му се сгърчи. Дланите му се издигнаха нагоре и се притиснаха към слепоочията му, сякаш за да задържат мозъка му вътре в черепа. Вниманието ми обаче бе привлечено от затъкнатата в шапката му карта. Цветът ѝ не беше строго определен. За миг той потрепери и примигна, напомняйки ми за скрийнсейвъра на компютъра ми, който се задействаше след петнайсетина минути. Зеленото се превърна в бледожълто. А после, когато той бавно отпусна ръце, пак си стана зелено (макар и не толкова ярко, както първия път, когато го видях).
— Гледах да стоя далеч от твоята нишка, доколкото беше възможно — продължи човекът с черния шлифер, — но се оказа доста трудно. Освен това сега има толкова много различни нишки… С твоя приятел готвачът забъркахте голяма каша.
— Не те разбирам — казах, макар и да не беше съвсем вярно. Вече бях започнал да си давам сметка за приликите и разликите между картата на този човек и неговия смахнат предшественик. Те бяха като така наречените „филмови дозиметри“, носени от служителите в атомните електроцентрали. Само че вместо да измерват нивото на радиация, тези карти измерваха… кое? Здравия разум? Лудостта? Зелено — мозъчните ти клетки са наред. Жълто — започва да ти хлопа дъската. Оранжево — незабавно се обади на хората с бели престилки. А когато картата стане черна…
Човекът със зелената карта ме наблюдаваше внимателно. От другата страна на улицата ми се беше сторил на не повече от трийсетина години. Оттук обаче ми изглеждаше по-скоро на четирийсет и пет. А приближиш ли се достатъчно, за да се вгледаш в очите му, осъзнаваш, че е още по-възрастен и при това не е наред с главата.