— Да не си нещо като… пазител? Заешката дупка ли пазиш?
Той се усмихна… или по-скоро се опита.
— Така я наричаше твоят приятел — каза, след което извади пакет цигари от джоба си. Върху пакета нямаше нищо — никаква марка или обозначение. Не бях виждал подобно нещо нито в Страната на миналото, нито в Страната на бъдещето.
— Това ли е единствената?
В ръката му се появи запалка и той я заслони с шепа, за да запали цигарата си на силния вятър. Ароматът ѝ беше доста необичаен — напомняше по-скоро на марихуана, отколкото на обикновен тютюн. Обаче не беше марихуана. Макар и Човекът със зелената карта да не го каза нито веднъж, смятах, че цигарата му е по-скоро нещо като лекарство. Сигурно не беше кой знае колко по-различна от хапчетата срещу главоболие на „Гудис“.
— Няколко са. Представи си чаша безалкохолно, която някой е забравил навън.
— Аха…
— След два-три дни почти се отгазира, ала тук-там са останали няколко мехурчета. Онова, което ти наричаш „заешка дупка“, изобщо не е дупка. А нещо като мехурче. Що се отнася до това дали съм пазител… по-скоро не. Би било чудесно, но в действителност сме в състояние да сторим съвсем малко, за да попречим на влошаването на нещата. Това му е проблемът на пътуването във времето, Джимла.
— Името ми е Джейк.
— Добре. Това, което правим ние, Джейк, е да наблюдаваме. Понякога предупреждаваме. Както Кайл се опита да предупреди твоя приятел готвача.
Значи онзи умопобъркан също си имал име. При това съвсем нормално. Кайл, за бога! Това само влошаваше положението, понеже го правеше далеч по-истинско.
— Той никога не се е опитвал да предупреди Ал! Единственото, което правеше, бе да го врънка за долар, с който да си купи евтино вино!
Човекът със зелената карта дръпна от цигарата си и сведе поглед към напукания асфалт. Беше се намръщил, сякаш се мъчеше да прочете нещо, написано там. Тъкачните станове не спираха да съскат.
— Отначало се опита — каза накрая, — по своя си начин. Приятелят ти обаче беше толкова развълнуван от новия свят, който откри, че не му обърна никакво внимание. По това време Кайл вече беше на ръба. Обаче такива са си… Ти как би го казал? Рисковете на професията. Онова, което правим, ни подлага на колосално психическо натоварване. И знаеш ли защо?
Поклатих глава.
— Помисли за минутка. Колко изследователски експедицийки и спонтанни пътувания е направил твоят приятел, преди изобщо да му хрумне идеята да отиде в Далас и да спре Осуалд? Петдесет? Сто? Двеста?
Помъчих се да си спомня колко дълго закусвалнята на Ал се намираше в двора на фабриката и не можах.
— Вероятно даже повече.
— И какво ти каза? Че при всяко пътуване е заварвал нещата както са били първия път?
— Да. Всичко се е връщало в първоначалното положение.
Той се засмя уморено.
— Ама, разбира се, че така ще ти каже. Хората вярват на онова, което виждат. Той обаче е трябвало да се замисли малко. Както и ти. Всяко пътуване във времето създава своя отделна нишка, а когато се нароят повечко нишки, те винаги се оплитат. Случайно да му е направило впечатление как така купува същото месо отново и отново? Или защо нещата, които си е донесъл от петдесет и осма, никога не са изчезвали при следващото му пътуване?
— Попитах го за това. Той не знаеше отговора, така че оставихме въпроса настрана.
Човекът със зелената карта понечи да се усмихне, ала усмивката му изведнъж се изкриви в болезнена гримаса. Зеленото отново бе започнало да избледнява. Той всмукна жадно от ароматната си цигара и едва тогава цветът се стабилизира.
— Да, игнорирали сте очевидното. Всички го правим. Дори и след като здравият му разум започна да го напуска, Кайл знаеше, че честите му посещения в магазина за алкохол влошават състоянието му, ала въпреки това не се спря. Не го обвинявам; сигурен съм, че виното е облекчавало болката му. Навярно положението би било по-добро, ако той не бе способен да го посещава — ако магазинът се намираше извън периметъра му, — но не беше така. А и кой би могъл да каже? Тук няма виновни, Джейк. Никого не осъждаме.
Беше добре да го чуя, но само защото това означаваше, че можем да продължим този безумен разговор като разумни хора. Не че чувствата му имаха особено значение за мен; все още твърдо възнамерявах да сторя онова, което смятах за редно.
— Как се казваш?
— Зак Ланг. От Сиатъл.
— Сиатъл кога?
— Това е въпрос, който няма никаква връзка с настоящата дискусия.