— Не е много приятно да си тук, нали?
— Така е. И моят разсъдък няма да издържи още дълго, ако не се върна. Да не говорим, че остатъчните ефекти ще си останат завинаги вътре в мен. Процентът на самоубийствата е доста висок сред нас, Джейк. Много висок. Хората — а ние сме хора, а не извънземни или свръхестествени същества, ако се чудиш, — не са създадени, за да удържат множество разклонени нишки на реалността в главите си. Това не е като да използваш въображението си. Нищо подобно. Минаваме през съответното обучение, естествено, но пак усещаме как ни разяжда отвътре. Като киселина.
— Значи при всяко пътуване във времето нещата не се връщат изцяло в първоначалното си положение, така ли?
— И да, и не. Всяко минаване през портала оставя след себе си нещо като утайка. Всеки път, когато твоят приятел готвачът…
— Името му е Ал.
— Да, мисля, че го знаех, но паметта ми вече не е това, което беше. Симптомите приличат на болестта на Алцхаймер, само че не става дума за нищо подобно. Получава се така, понеже мозъкът не може да синхронизира всички тези тънки пластове реалност. Различните нишки създават множество различни образи на бъдещето. Някои са ясни, ала повечето са смътни и мъгляви. Навярно затова Кайл си мислеше, че името ти е Джимла. Може би го е чул покрай някоя от нишките.
„Не го е чул — казах си аз. — Видял го е в своя си вариант на «нишковизията». На някои билборд в Тексас. И най-вероятно през моите очи.“
— Нямаш представа какъв щастливец си, Джейк. За теб пътуването във времето е простичко и лесно… като детска игра.
„Не всичко беше толкова просто“ — мина ми през ума.
— Нали имаше парадокси! — изтъкнах на глас. — От всякакъв характер. Какво ще кажеш за тях?
— „Парадокси“ не е точната дума. Става въпрос за „утайка“. Не ти ли го казах преди малко? — Той сякаш действително се съмняваше. — Тази утайка полепва по машината. Просмуква се във всичките ѝ части. И в крайна сметка може да се стигне дотам, че машината просто да… спре.
Замислих се как двигателят на стюдебейкъра, който бяхме откраднали със Сейди, бе започнал да пуши, преди да издъхне окончателно.
— Да се купува пак и пак месо от петдесет и осма не беше толкова лошо — отбеляза Зак Ланг. — Естествено, това ни създаваше известни проблеми, но те си бяха в рамките на поносимото. После обаче започнаха големите промени. А най-голямата беше спасяването на Кенеди.
Понечих да кажа нещо и не можах.
— Започваш ли да разбираш?
Не всичко, ала вече виждах общата картина и тя ми изглеждаше доста страховита. Бъдещето висеше на различни нишки. Като кукла на конци. Мили боже!
— Онова земетресение… аз го предизвиках, нали? Когато спасих Кенеди, явно съм… Какво точно съм направил? Разкъсал съм пространствено-времевия континуум? — Очаквах, че думите ми ще прозвучат доста глупаво, но не беше така. Всъщност звучаха мрачно и зловещо. Главата ми започна да пулсира.
— Веднага трябва да се върнеш, Джейк — каза ми тихо той. — Трябва да се върнеш и да видиш какво точно си сторил. До какво са довели твоите тежки и без съмнение добронамерени усилия…
Мълчах. Преди мисълта да се върна ме тревожеше, а сега ме ужасяваше. Има ли по-страшни думи от „Трябва да се върнеш и да видиш какво точно си сторил“? Не можех да се сетя.
— Върни се там. Огледай се наоколо. Прекарай малко време в този свят. Ако нещата не се оправят навреме, ще настъпи катастрофа.
— Каква катастрофа?
Той понижи глас:
— Такава, която да унищожи всичко.
— Имаш предвид света? Или Слънчевата система? — Трябваше да се подпра с ръка на стената на сушилнята, за да запазя равновесие. — Галактиката? Вселената?
— Нещо повече от това — изрече Човекът с черния шлифер и направи кратка пауза. Може би искаше да ми даде време да осмисля казаното. Картата в шапката му потрепери, стана жълта и след това отново възвърна зеления си цвят. — Самата реалност.
Приближих се до веригата. Табелката с надпис „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО ДО ПРИКЛЮЧВАНЕТО НА РЕМОНТА НА КАНАЛИЗАЦИЯТА“ подрънкваше на вятъра. Обърнах се към Зак Ланг — този странник във времето от незнайно точно кога… Той ми хвърли безизразен поглед, докато краищата на черния му шлифер плющяха около глезените му.
— Ланг! Хармониите… аз ги предизвиках, нали?
Той като че ли кимна. Но не бях съвсем сигурен.
Миналото се съпротивляваше на промените, понеже щяха да се отразят разрушително на бъдещето. Промените създаваха…