Замислих се за една стара реклама на аудиокасетите „Меморекс“. Тя показваше как кристална чаша бива строшена от звуковите вибрации. От чистата хармония.
— И с всяка промяна на миналото, която успявах да наложа, хармонизациите се увеличаваха. Това е същинската опасност, нали? Тези шибани хармонии.
Никакъв отговор. Или беше забравил, или никога не го бе знаел.
„Спокойно — казах си аз… както си бях казал и преди пет години, когато в косата ми бяха започнали да се появяват първите сребърни нишки. — Приеми го спокойно.“
Промуших се под веригата, което никак не се хареса на лявото ми коляно, след което постоях за секунда покрай зелената стена на сушилнята. Този път нямаше камък, който да ми служи като ориентир за началото на невидимите стъпала. На какво разстояние от веригата се намираха? Не можех да си спомня.
Пристъпвах бавно, много бавно, подметките ми стържеха по напукания бетон. Тъкачните станове съскаха и тракаха… след което, докато правех шестата и седмата си крачка, пуфтенето им сякаш заглъхна. А може би само така ми се струваше? Пристъпих отново напред. Скоро щях да достигна края на сушилнята и да навляза в двора. Нищо. Нямаше го. Мехурчето се беше спукало.
Направих още една крачка и въпреки че нямаше и помен от стълбището, за момент зърнах обувката си двойно. Тя хем стоеше на асфалта, хем и беше стъпила върху мръснозеления линолеум. При следващата си стъпка и аз вече станах двоен… или по-скоро образът ми. По-голямата част от тялото ми си стоеше до сушилнята на фабриката „Уорумбо“ в края на ноември 1963 година, ала друга се намираше на съвсем различно място, и то не беше килерът в закусвалнята на Ал.
Ами ако се окажех не в Мейн, даже не на Земята, а в някое непознато друго измерение? Някое място с безумно червено небе и въздух, който ще отрови дробовете ми и ще спре сърцето ми?
Отново погледнах назад. Ланг стоеше там с развяван от вятъра шлифер. Лицето му продължаваше да е безизразно. „Сам си — казваше празният му поглед. — Не мога да те накарам да сториш каквото и да било.“
Така си беше, но ако заешката дупка не ме изпратеше в Страната на бъдещето, нямаше да мога да се върна в Страната на миналото. И Сейди щеше да си остане мъртва завинаги.
Затворих очи и направих още една стъпка. Изведнъж долових далечния мирис на амоняк и някаква друга, по-неприятна миризма. След като си прекосил страната в задната част на междущатски автобус „Грейхаунд“, просто нямаше как да сбъркаш това зловоние. Така вонят тоалетните, при които ароматизаторите са напълно безпомощни.
Затворих очи, пристъпих отново напред и дочух онова причудливо припукване, отекващо сякаш във вътрешността на главата ми. Отворих очи. Намирах се в тясно и мръсно санитарно помещение. Нямаше тоалетна чиния; явно беше изкъртена и за някогашното ѝ присъствие свидетелстваше само мръсното петно на пода. В ъгъла се валяше праисторическо сапунено блокче за писоар — от яркосин цветът му се бе променил на мръсносив. При по-внимателно вглеждане забелязах, че по него пъплеха мравки. Мястото, на което се бях материализирал, беше задръстено с кашони, пълни с празни бутилки и консервени кутии. Това ми напомни за стрелковото гнездо на Лий.
Изблъсках кашоните встрани, за да се промуша през тясното помещение. Тъкмо щях да отворя вратата, когато се върнах и отново натрупах кашоните в ъгъла. Не биваше да допускам някой да попадне в заешката дупка по погрешка. После прекрачих прага на тоалетната и отново се озовах в 2011 година.
Последния път, когато бях влязъл в заешката дупка от тази страна на времето, беше тъмно, ето защо сега също цареше мрак. И ако всичко бе както преди, едва ли бяха минали повече от две минути. Макар че доста неща се бяха променили за тези две минути. Виждах го дори на фона на оскъдната светлина. По някое време през последните четирийсет и осем години във фабриката бе избухнал пожар. Бяха останали само няколко почернели стени, рухналият комин (който неизбежно ми напомни за стария металургичен завод „Кичънър“ в Дери) и купчините отломки. Нямаше никакви следи от „Вашата уютна стая“, „Л. Л. Бийн Експрес“ или някой от другите тузарски магазини. Само една порутена фабрика, издигаща се на бреговете на река Андроскогин. Нищо друго.
В онази юнска нощ, когато потеглих в изпълнение на петгодишната си мисия за спасяването на Кенеди, времето беше приятно и меко. Сега цареше адска жега. Свалих шубата с подплата от овча кожа, която си бях купил в Обърн, и я захвърлих в зловонната тоалетна. Щом отново затворих вратата, видях табелката отгоре ѝ: „ТОАЛЕТНАТА НЕ РАБОТИ!!! ПОЛЗВАНЕТО ЗАБРАНЕНО!!! СПУКАНА ТРЪБА!!!“