— Всяко спускане в заешката дупка е ново начало. — После Ал ме погледна и ме остави сам да се досетя. Отне ми малко време, но се досетих.
— Аз…
— Именно. Този следобед си купи безалкохолна бира за десетаче. Освен това върна Каролин Пулин в инвалидната количка.
Четвърта глава
Ал ми позволи да го съпроводя до спалнята и дори ми благодари, когато коленичих да развържа обувките му и да ги събуя. Възпротиви се чак когато предложих да го изпратя до тоалетната.
— Проявата на човечност е важно нещо, но същото важи и за добирането до нужника със собствен ход.
— Стига да си сигурен, че имаш собствени сили за целта.
— За тази нощ ще стигнат, а за утре ще му мисля утре. Върви си у дома, Джейк. Започни да четеш бележника — вътре има много информация. И се опитай да поспиш, утрото е по-мъдро от вечерта. Ела ми на гости сутринта и ми кажи какво решение си взел. Никъде няма да мърдам.
— Вероятност деветдесет и пет процента?
— Минимум деветдесет и седем. Общо взето, съм в прилична форма. Не е за вярване, че свършихме толкова работа. Не можеш да си представиш колко ми олекна, като споделих с теб и ми повярва.
Не бях сигурен дали му вярвах дори след днешното ми приключение, но нищо не казах. Пожелах му лека нощ, напомних му да внимава с хапчетата („Даа, даа.“) и си тръгнах. Преди да се отправя по алеята към колата ми, поспрях до гнома е тексаския флаг със звездата.
„Не се бъзикай с Тексас“ — помислих си… но май тъкмо това смятах да направя. А като се имаха предвид затрудненията, които Ал беше срещнал, променяйки миналото — спуканите гуми, повредения двигател, срутения мост — ми се струваше, че ако продължах напред, по-скоро Тексас щеше да се избъзика с мен.
След всичките ми преживявания не вярвах, че ще заспя преди два-три часа през нощта, а и беше твърде вероятно изобщо да не мигна. Но понякога тялото настоява да задоволи собствените си потребности. Докато стигна вкъщи и си приготвя питие (фактът, че отново можех да държа алкохол у дома, беше един от няколкото плюса на ергенския живот), клепачите ми вече натежаваха; докато изпия скоча и прочета първите девет-десет страници от Осуалдовата хроника на Ал, вече едва ги държах отворени.
Измих чашата в мивката, стигнах до спалнята (оставяйки след себе си пътека от дрехи, за която проява на немарливост Кристи би ми надула главата) и се пъхнах в двойното легло, където вече спях сам. Мислех да се пресегна и да изключа нощната лампа, но ръката ми сякаш беше от олово. Преглеждането на есетата от семинара в онази необичайно притихнала учителска стая сега ми се струваше като нещо, което се беше случило много, много отдавна. Не че го намирах за странно; всеки знае, че колкото и безпощадно да лети времето, всъщност е уникално гъвкаво явление.
„Осакатих момичето. Върнах го в инвалидната количка.“
„Като слезе по стълбите на склада този следобед, дори не знаеше коя е Каролин Пулин, така че не ставай смешен. Пък и вероятно в някой друг свят тя все още здраво стои на краката си. Може би минаването през онази дупка създава паралелни реалности или времеви потоци, или други такива неща.“
Каролин Пулин се разхожда из цветната си градина през 1979, когато Уай Ем Си Ей на „Дъ Вилидж Пипъл“ е на върховете на класациите; от време на време прикляква, за да изкорени някой бурен, после отново скача на крака и продължава разходката си.
Каролин Пулин в гората с баща си малко преди куршумът да я осакати.
Каролин Пулин в гората с баща си, на прага на едно типично за провинциалния градец юношество. Чудех се къде ли се е намирала в този времеви поток, когато по радиото и телевизията са обявили, че трийсет и петият президент на Съединените щати е бил застрелян в Далас.
„Джон Кенеди може да не умре. Ти можеш да спасиш живота му, Джейк.“
А дали така светът щеше да стане по-добър? Нямаше гаранция.
„Почувствах се като миниатюрен човек, впримчен в найлонов чорап.“
Затворих очи и ми се привидяха отлитащи от календара страници — онзи изтъркан кадър, с който илюстрираха хода на времето в старите филми. Видях ги как излитат от прозореца на спалнята ми като птици.
Още една мисъл ме споходи, преди да заспя: споменът за отвеяния второкурсник с жалкото подобие на козя брадичка, напяващ ухилено: „Скок-подскок, Жабока Хари ходи все едно земята пари.“ И за това как Хари ме спря, когато понечих да го смъмря. „Не си прави труда — каза ми. — Свикнал съм.“