Красиви млади президенти умираха, красиви млади президенти живееха, красиви млади жени живееха и после умираха, но повредената канализация под двора на старата фабрика „Уорумбо“ изглежда беше вечна.
Веригата от тази страна също беше тук. Приближих се до нея покрай стената на старата тухлена сграда, заменила сушилнята. Когато се промуших под веригата и закрачих към постройката, видях, че е някогашно квартално магазинче, наречено „Куик Флаш“. Прозорците бяха заковани, а стелажите липсваха. Приличаше на куха черупка и изглеждаше ужасно потискащо с аварийната си лампа, която едва светеше, но за сметка на това бръмчеше като умираща муха. Забелязах, че на пода на някогашното магазинче е надраскано нещо със спрей, и пристъпих по-близо, за да го прочета на оскъдната светлина. „МАХАЙ СЕ ОТ ГРАДА, ПАКИСТАНСКО КОПЕЛЕ“ — гласеше посланието.
Закрачих по напукания бетон на двора. Паркингът, където работниците от фабриката бяха оставяли колите си, вече го нямаше. На негово място не беше построено нищо; пред мен се простираше един пустеещ четириъгълник, осеян със счупени бутилки, назъбени късове стар асфалт и тук-таме прорасли туфи плевели. Навред се виждаха използвани кондоми, подобни на уродливи празнични гирлянди. Погледнах нагоре и не видях никакви звезди. Цялото небе беше покрито с облаци, през които едва-едва се процеждаше лунното сияние. Примигващият жълт светофар на кръстовището на главната и шосе 196 (някога известно като Олд Луистън Роуд) бе заменен с друг с три вида светлини, който в момента не работеше. Но какво от това? По улиците не се виждаха никакви превозни средства.
Универсалният магазин „Кенебек Фрут“ също бе изчезнал. На мястото му зееше огромен изкоп. Отсреща, където през 1958 се беше намирал магазинът „Зелена фасада“, а през 2011 трябваше да има банка, сега се мъдреше нещо, носещо гръмкото название „Продоволствен кооператив — провинция Мейн“. Обаче и неговите прозорци бяха изпочупени и всички онези стоки, които евентуално са се предлагали там, бяха изчезнали без следа. Кооперативът бе ошушкан досущ като кварталното магазинче „Куик Флаш“.
Тръгнах да пресека безлюдното кръстовище, но се вцепених от оглушителното стържене, което проехтя от всички страни. Звучеше хем раздиращо, хем и някак воднисто. Единственото, което можех да си представя да издава подобен шум, беше някакъв футуристичен самолет, изваян от лед, който се разтапяше при преодоляването на звуковата бариера. Земята под краката ми потрепери. Някаква аларма на кола се обади, след което замлъкна. Залаяха кучета, сетне едно по едно се успокоиха.
„Земетресение в Лос Анджелис — помислих си аз. — Седем хиляди загинали.“
По шосе 196 проблеснаха фарове и аз се втурнах с цялата бързина, на която бях способен, към тротоара. Превозното средство се оказа малък четвъртит автобус с надпис „ОБИКОЛЕН МАРШРУТ“ на прозорчето, указващо дестилацията му. Това ми прозвуча смътно познато, макар и да не се сещах защо. На покрива на рейса се виждаха няколко въртящи се приспособления, подобни на вентилатори. Вятърни турбини? Беше ли възможно? Не се чуваше характерният за двигателите с вътрешно горене шум, а само приглушено електрическо жужене. Останах загледан след автобуса, докато широкият полумесец на единичния му стоп не се изгуби от поглед.
Добре, значи бензиновите двигатели бяха извадени от употреба в тази версия на бъдещето — или в тази нишка, както се бе изразил Зак Ланг. Е, това май беше хубаво, нали?
Вероятно бе така, но въздухът, който поемах, беше някак тежък и безжизнен. Отгоре на всичко оставяше след себе си специфичен вкус, напомнящ ми за една от любимите ми играчки като малък — електрическият ми трансформатор „Лайънъл“, — когато го претоварех. „Време е да го изключиш и да го оставиш да си почине“ — казваше в такива случаи баща ми.
На главната се виждаха и няколко работещи магазина, но повечето бяха пълна скръб. Тротоарът бе напукан и осеян с боклуци. Видях десетина паркирани коли, като всяка от тях или беше бензиново-електрически хибрид, или бе оборудвана с онези подобни на вентилатори устройства на покрива. Моделите на автомобилите също бяха любопитни — видях хонда „Зефир“, такуро „Спирит“, форд „Бриз“… Изглеждаха стари, а няколко бяха станали жертва на вандализъм. Всички имаха розови стикери на предните стъкла, на които пишеше с черни букви: „ПРОВИНЦИЯ МЕЙН — СТИКЕР КАТЕГОРИЯ А — НОСИ ВИНАГИ ПРОДОВОЛСТВЕНАТА СИ КАРТА“ Буквите бяха толкова големи, че успях да прочета надписа въпреки оскъдната светлина.