Гледах как и тримата побягват, а гърдите ми се изпълваха със срам и възторг едновременно. Старият Джейк беше доста добър в озаптяването на разбеснелите се класове в петъчните следобеди преди ваканциите, но уменията му се простираха само дотам. В новия Джейк обаче живееше и част от Джордж. А Джордж действително бе преживял доста неща.
В този миг зад гърба ми се разнесе тежка кашлица, която ми напомни за Ал Темпълтън. Щом пристъпът утихна, възрастният мъж въздъхна:
— Друже, пет години бих пикал бъбречни камъни, само за да зърна как тия пишлемета се разбягват като пилци. Не те знам кой си, ама имам малко „Гленфидих“ в килера — истинско, а не менте! — и ако ме изкараш от тази проклета дупка и ме избуташ до вкъщи, с радост ще го споделя с теб.
Този път луната надзърна съвсем за кратко зад облаците, ала и това се оказа напълно достатъчно, за да разгледам човека в количката. Имаше дълга бяла брада и от носа му излизаше нещо, наподобяващо тръбичка за пункция, но макар да бяха минали цели пет години от последната ни среща, с лекота разпознах човека, който ме беше въвлякъл в тази история.
— Здравей, Хари — казах.
Трийсет и първа глава
Той още живееше на Годард Стрийт. Избутах го до рампата на верандата, където той извади внушителна връзка ключове. Оказа се, че действително се нуждае от тях. Външната врата на къщата имаше най-малко четири ключалки.
— Под наем ли живееш, или си собственик?
— О, цялата си е моя — отвърна ми Хари. — Истински палат, нали?
— Браво на теб — измърморих. Преди беше под наем.
— Още не си ми казал откъде знаеш името ми.
— Дай да пийнем първо. Имам нужда от едно питие.
Когато най-сетне отвори вратата, пред мен се разкри голяма дневна, която заемаше цялата предна половина от къщата. Той ми каза да изчакам и запали голям газен фенер. На светлината му видях мебелировка, която хората обикновено описват като „старичка, но пък върши работа“. Подът бе застлан с красив ръчно плетен килим. По стените не се виждаха дипломи и грамоти, а още по-малко пък — банални излияния от сорта на „Денят, който промени живота ми“. За сметка на това имаше множество католически икони, както и доста снимки. Не беше изненадващо да установя, че познавам част от хората, запечатани на фотографиите. Все пак се бях срещал с тях.
— Би ли заключил след себе си?
Обърнах се и затворих вратата, оставяйки отвън неприветливия и мрачен Лисбон Фолс. Тъкмо бях залостил и двете резета, когато Хари ми подвикна:
— И допълнителната брава, ако не възразяваш.
Завъртях лостчето и чух солидно металическо изщракване. Междувременно моят домакин обхождаше просторния хол и запалваше един подир друг керосиновите лампиони, които смътно си спомнях от дома на баба Сари. Да, тяхната светлина беше далеч по-приятна от тази на газения фенер, ето защо побързах да го загася. Хари Дънинг ми кимна одобрително.
— Как се казваш, господине? Вече знаеш моето име.
— Джейк Епинг. Предполагам, че не ти звучи познато.
Той се замисли.
— А трябва ли?
— Вероятно не.
Хари ми подаде ръка. Поех я и усетих как леко трепери.
— Все едно, ще се ръкувам с теб, макар да не се сещам кой си.
С радост стиснах дланта му. „Здравей, нови приятелю. Здравей, стари приятелю.“
— Е, след като проблемът вече е решен, можем да пийнем с чиста съвест. Ще донеса от малцовото уиски. — Той завъртя колелата на инвалидния си стол с ръце, които макар и да трепереха, все още бяха силни. Забелязах, че количката си има малко моторче, но то или не работеше, или Хари предпочиташе да пести акумулатора. Докато се отдалечаваше към кухнята, ми хвърли бърз поглед през рамо. — Не си опасен, нали? Имам предвид… за мен?
— Не и за теб, Хари — усмихнах се аз. — Аз съм твоят ангел-хранител.
— Всичко това е адски шантаво — отбеляза той. — Но в такова време живеем, нали?
Количката се изгуби в кухнята. Явно и там имаше керосинови лампиони, защото помещението грейна в топла, предразполагаща оранжево-жълта светлина, от която струеше домашен уют. Внезапно осъзнах, че тук всичко излъчва домашен уют. Обаче там, навън… големият свят…
Какво, по дяволите, бях сторил?
— За какво ще пием? — попитах, когато вдигнахме чаши.