— Имаше проблем с алкохола. В ония времена това не беше кой знае какъв проблем — голяма част от мъжете пиеха и оставаха под един покрив с жените си, — но той ставаше наистина гаден, когато се напие…
— Не се и съмнявам — измърморих.
Той ме изгледа косо, после се усмихна. Повечето му зъби липсваха, обаче усмивката му пак беше симпатична.
— Няма как да го знаеш, Джейк. На колко си години?
— На четирийсет — отвърнах, макар и да бях сигурен, че тази нощ изглеждам доста по-стар.
— Следователно си роден през 1971.
Всъщност бях роден през седемдесет и шеста, обаче нямаше начин да му го кажа, без да обясня петте липсващи години, пропаднали в заешката дупка като Алиса в Страната на чудесата.
— Близо си — кимнах. — Снимката е правена в къщата на Кошут Стрийт. — Жителите на Дери биха произнесли названието на улицата като „Косут“.
Посочих към Елън, която стоеше вляво от майка си, и се замислих за порасналата Елън, с която бях говорил по телефона (да я наречем „Елън 2.0“). Също така се присетих — беше неизбежно — и за Елън Докърти, нейната „хармонизирана“ версия, с която се бях срещнал в Джоди.
— Не мога да ти кажа откъде го знам, но тя беше едно сладко червенокосо бонбонче, нали? Миниатюрно копие на Люсил Бол!
Хари се взираше безмълвно в мен.
— Разгърна ли комедийния си талант? В телевизията или някое радио?
— Водеща е на музикално шоу по Си Би Си — провинция Мейн — каза тихо той. — Но как…
— Това е Трой… това е Артър, известен още като Туга… а ето те и теб. Майка ти те е прегърнала… — Усмихнах се. — Точно както Бог е повелил.
„Ех, ако можеше всичко да си остане постарому — помислих си. — Какво ли не бих дал, за да можеше!“
— Аз… ти…
— Баща ти е бил убит, нали?
— Да. — Тръбичката под носа му се бе накривила и той я нагласи в предишното положение. Забелязах, че ръката му се движи изключително бавно, като на човек, който сънува с отворени очи. — Беше застрелян в гробището „Лонгвю“, докато полагал цветя върху гроба на родителите си. И то, само няколко месеца след тази снимка. Полицията арестува някой си Бил Търкот…
Опа! Това не го очаквах.
— … обаче той имаше желязно алиби и в крайна сметка го освободиха. Така и не успяха да открият истинския убиец. — Хари ме сграбчи за ръката. — Господине… синко… Джейк… знам, че е налудничаво, но… да не би ти да си убил баща ми?
— Не ставай смешен. — Взех фотографията и я закачих на стената. — Не съм бил роден преди седемдесет и първа, забрави ли?
Крачех бавно по главната улица, запътен към порутената фабрика и опустялото магазинче „Куик Флаш“ отсреща ѝ. Вървях с приведена глава, без да се оглеждам за Безноско, Дупегъзко или останалите от щастливата им банда. Мислех си, че ако са наоколо, щяха да се държат на сериозно разстояние от мен. Сигурно ме мислеха за луд. И вероятно бяха прави.
„Всички тук сме луди“ — беше казал Чеширският котарак на Алиса. После беше изчезнал. Само усмивката му беше останала. И ако не ме лъжеше паметта, се беше задържала доста дълго.
Вече разбирах много повече. Не всичко — съмнявах се, че дори Хората с картите разбираха всичко (да не говорим, че след натрупването на определен „стаж“ вече нищо не разбираха), — ала това не ми помагаше особено по отношение на решението, което трябваше да взема.
Докато се промушвах под веригата, чух нещо като далечна експлозия. Не ме стресна; вече бях свикнал, че експлозиите и взривовете са нещо обичайно за този свят. Когато хората започнат да губят надежда, няма как да се мине без такива неща.
Влязох в санитарното помещение зад магазина и за малко да се подхлъзна на шубата от овча кожа, която бях захвърлил. Изритах я настрани — нямаше да ми трябва там, където отивах, — и се приближих към кашоните, които толкова силно ми напомняха за снайперисткото гнездо на Лий.
Проклети хармонии.
Отместих част от кашоните, колкото да мога да се промуша в ъгъла, след което внимателно ги струпах зад себе си. После започнах да пристъпвам бавно напред, мислейки си как ли се чувства човек на върха на стръмно стълбище в пълен мрак. Този път обаче нямаше стъпало; само онзи причудлив визуален ефект. Стъпка след стъпка, напредвах предпазливо, наблюдавайки как долната част на тялото ми започва да трепти, след което затворих очи.
Още една крачка. И още една. Вече усещах как по краката ми се разлива топлина. След още две стъпки долових как слънчевата светлина от другата страна на клепачите ми започва да сияе в алено. Направих още една крачка и чух познатото припукване в главата си. Миг по-късно то бе заменено от ритмичното съскане и пухтене на тъкачните станове.