— Джимла, върни се!
Точно така. Нали бях Джимла все пак — чудовището от кошмара на Розет Темпълтън. Докато куцуках покрай „Кенебек Фрут“, установих, че съм набрал преднина пред Човека с охрената карта. Не се съмнявах, че ще спечеля тази надпревара; в крайна сметка аз бях Джейк Епинг, гимназиален учител; аз бях и Джордж Амбърсън, амбициозният романист; аз бях и Джимла, който застрашаваше съществуванието на целия свят с всяка своя стъпка.
Въпреки всичко продължавах напред.
Замислих се за Сейди — стройната, храбра и красива Сейди, — и забързах още повече. Сейди с нейната предразположеност към злополуки от всякакъв род и вид, която щеше да се спъне в един лош човек на име Джон Клейтън. И при тази злополука нямаше да пострадат само глезените ѝ. „Изгубен е за любовта светът“ — кой го беше написал, Драйдън или Поуп?
Задъхан, се спрях за момент до „Тайтъс Шеврон“. От другата страна на улицата собственикът на „Добрият бял слон“ си пушеше лулата и ме зяпаше. Човекът с охрената карта стоеше в края на алеята зад универсалния магазин. Вероятно това беше пределът, отвъд който не можеше да пристъпи (поне в тази посока).
Той протегна и двете си ръце към мен. Това никак не ми хареса. После падна на колене и събра длани като за молитва, което беше още по-лошо.
„Моля те, не го прави! Знаеш каква е цената!“
Знаех я, ала въпреки това продължих напред. На следващата пресечката, точно зад църквата „Сейнт Джоузеф“, имаше телефонна будка. Шмугнах се вътре, затръшнах вратата, направих справка в телефонния указател и пуснах десетцентова монета.
Когато таксито спря до мен, забелязах, че шофьорът пуши „Лъки Страйк“ и радиото му е настроено на WJAB.
Да, историята се повтаря.
Последни записки
30.09.1958 г.
Настаниха ме в стая номер седем на мотел „Тамарак“.
Платих с банкноти от портфейла от щраусова кожа, подарен ми от стар приятел. Парите, също като ризите от „Мейсънс“ и месото, купено от супермаркет „Ред & Уайт“, остават същите. Замислих се, че ако всяко пътуване води до пълно рестартиране на системата, това не би следвало да е така. Парите не бяха от Ал, но поне агент Хости ми даде картбланш за бягство, което можеше и да се окаже от полза за света.
Или не. Не знам.
Утре е първи октомври. В Дери хлапетата Дънинг тръпнат в очакване на Хелоуин и вече подготвят костюмите си. Елън, тази червенокоса кукличка, възнамерява да се премени като принцеса Снегопролет Летепад. Уви, няма да ѝ се удаде шанс да го стори. Ако се върна в Дери днес, бих могъл да убия Франк Дънинг и да спася нейния Хелоуин, ала няма да го направя. Както няма да отида в Дърам, за да спася Каролин Пулин от куршума на Анди Кълъм. Въпросът е да ида ли в Джоди? Няма как да спася Кенеди, това е ясно, но може ли бъдещата история на света да се окаже толкова крехка, че да не позволи на двама гимназиални учители да се срещнат и да се влюбят? Да се оженят, да танцуват на парчета на „Бийтълс“ като „Искам да подържа ръката ти“ и да водят най-обикновен, незабележим живот?
Не знам, не знам.
Сейди може и да не поиска да има нещо общо с мен. Този път аз няма да съм на трийсет и пет, а тя — на двайсет и осем; аз ще съм минимум на четирийсет и две-четирийсет и три… А ще изглеждам още по-стар. Обаче вярвам в любовта, разбирате ли; за мен любовта е уникална магия. Не мисля, че се определя от звездите, но вярвам, че духът ни, кръвта ни и сърцето ни отправят зов към духа, кръвта и сърцето на другия.
Сейди, която танцува с поруменели бузи и се смее като дете.
Сейди, която ми казва отново да оближа устните ѝ.
Сейди, която ме пита дали искам да вляза и да хапна крем-пита.
Един мъж и една жена. Толкова много ли искам?
Не знам, не знам.
Навярно се чудите с какво съм се занимавал тук, след като изоставих крилете на добрия си ангел? Писах. Имам писалка — подариха ми я Майк и Боби Джил, ако ги помните, — и отидох пеша до пазарчето, където си купих десет пълнителя. Мастилото е черно и идеално подхожда на настроението ми. Взех си още и двайсетина бележника; страниците на всички без последния вече са запълнени. Близо до пазарчето намерих железария, откъдето си взех лопата и портативен стоманен сейф с ключалка с шифър. Общата стойност на покупките ми беше седемнайсет долара и деветнайсет цента. Ще се окажат ли достатъчни, за да превърнат света в едно ужасно и мрачно място? И какво ще се случи с продавача, в чиято съдба се намесих още с влизането си в железарията?
Не знам, но съм сигурен в едно — някога дадох на един от играчите във футболния отбор на гимназията шанса да блесне като актьор и в крайна сметка приятелката му беше обезобразена. Навярно бихте казали, че не съм отговорен за станалото, ала всички знаем истината, нали така? Пеперудата разперва крилцата си.