Госпожица Дънхил бе откарана с линейка в болница „Паркланд“ в Далас, където състоянието ѝ беше окачествено като задоволително.
Никога не съм бил ревльо, така си е, но тази вечер си наваксах с лихвите. Плаках, докато заспя, и за пръв път от много време сънят ми беше дълбок и спокоен.
Жива.
Тя беше жива.
Обезобразена за цял живот — о, да, без съмнение! — но жива.
Жива, жива, жива!
Светът все още си беше там, където трябва, и все още се стремеше към хармония… а може би аз го карах да се хармонизира. Когато сами създаваме тази хармония, предполагам, че я наричаме „навик“. Започнах работа като заместник-учител в Уестбъро, а после бях назначен и на пълно работно време. Не бях изненадан, че директорът на местната гимназия се оказа луд футболен запалянко на име Борман… също като един весел треньор, когото познавах от друго време. Известно време поддържах връзка със старите си приятели от Лисбон Фолс, ала впоследствие се отказах. C’est la vie.
Отново прегледах архивите на далаския „Морнинг Нюз“ и открих кратък материал от 29 май 1963 година със следното заглавие: „БИБЛИОТЕКАРКАТА ОТ ДЖОДИ ИЗПИСАНА ОТ БОЛНИЦАТА“. Статията беше зле написана и ужасно неинформативна. Не се споменаваше нищо както за състоянието на Сейди, така и за бъдещите ѝ планове. Нямаше и снимка. Кратките репортажи, погребани на 20-а страница между намалените мебели и офертите на амбулантните търговци, никога не се придружават от фотографии. Това си е неписано правило, също като случаите, когато телефонът звъни все когато сте в банята или в тоалетната.
Трябва да призная, че в годината след завръщането ми в Страната на настоящето имаше няколко уебсайта и теми, от които гледах да стоя настрани. Чувствах ли се изкушен? Естествено. Интернет обаче е като меч с две остриета. За всяко нещо, което ще те дари с утеха — като това да откриеш, че възлюбената ти е оцеляла след опасната среща с бившия си съпруг, — има две, които ще те наранят. И докато търсиш новини за някого, не е изключено да се натъкнеш на информация, че друг скъп за теб човек е загинал при катастрофа. Или е умрял от рак на белите дробове в резултат на дългогодишно пушене. Или пък е извършил самоубийство, смесвайки големи дози алкохол и сънотворни.
В съзнанието ми изплува страховита картина. Сейди е съвсем самичка; няма кой да я зашлеви, за да я събуди и да я накара да застане под студения душ, Ако случайно се случи нещо подобно… не искам да го знам.
Използвах възможностите на интернет, за да се подготвя за часовете си. Периодично проверявах какви нови филми излизат и хвърлях едно око на най-популярните видеоклипове в мрежата. Това, което не правех, бе да търся новини за Сейди. Предполагам, че ако в Джоди излизаше вестник, щях по-трудно да издържа на изкушението, обаче след като преди не бе имало, едва ли щеше да се появи точно сега, когато интернет бавно, но сигурно поглъщаше печатните медии. А и старата поговорка неслучайно гласи: „През ключалки щом надничаш, неприятности привличаш.“ Нима в световната история има по-голяма ключалка от виртуалната мрежа?
Сейди беше оцеляла след срещата с Клейтън. И щеше да е най-добре, казах си аз, оттук нататък да сложа край на надзъртането в живота ѝ.
Да, наистина би било добре, само дето получих нов ученик по трансферната програма в часовете по английска литература. Случи се някъде през април — спокойно би могло да е на десети, точно на четирийсет и деветата годишнина от опита за покушение над генерал Уокър. Името ѝ бе Ерин Толивър и семейството ѝ се местеше в Уестбъро от Кайлийн, Тексас.
Градчето ми беше познато. Там в една дрогерия си бях купил презервативи от човек с противна всезнаеща усмивка. „И да не направиш нещо противозаконно, синко!“ — размаха ми назидателно пръст той. Кайлийн, където двамата със Сейди бяхме прекарали такива прекрасни нощи в бунгалата в Кендълуд.
Кайлийн, където излизаше местният вестник „Уикли Газет“.
По време на втората седмица на Ерин в часовете ми — през този период новата ученичка вече се бе сдобила с няколко нови приятелки, беше завъртяла главите на няколко момчета и се вписваше перфектно в гимназията — я попитах дали „Уикли Газет“ продължава да излиза.
Тя се оживи.
— Били сте в Кайлийн, господин Епинг, така ли?
— Много отдавна — отвърнах с тон, който не би задействал нито един детектор на лъжата.