— Да, още го печатат. Мама казва, че става само да увиваш риба в него.
— Има ли я още колонката „Как я карат в Джоди“?
— Има такава колонка за всички градчета южно от Далас — заяви Ерин и се изкикоти. — Сигурна съм, че без проблеми ще го намерите в нета, господин Епинг. Всичко може да се намери там.
Беше абсолютно права за това. Успях да издържа само една седмица. Понякога изкушението да надзърнеш през ключалката е твърде силно.
Намерението ми беше съвсем невинно — да вляза в електронния архив на изданието (стига само „Уикли Газет“ да поддържаше такъв) и да въведа в търсачката името на Сейди. Бях убеден, че тази постъпка не е сред най-разумните, но Ерин Толивър неволно бе разпалила чувствата ми и знаех, че няма да се успокоя, докато не се уверя какво е положението. Както се оказа, дори не се наложи да влизам в архива. Открих това, което ме интересуваше, не в колонката „Как я карат в Джоди“, а още на първа страница на последния брой.
„ДЖОДИ ИЗБИРА «ГРАЖДАНИН НА СТОЛЕТИЕТО» ЗА ЮЛСКИТЕ ЧЕСТВАНИЯ НА СТОГОДИШНИНАТА“ — гласеше заглавието. А на снимката под него… дъхът ми спря. Тя вече беше на осемдесет, но някои лица не се забравят. Фотографът навярно ѝ беше предложил да завърти главата си наляво, за да скрие обезобразената си страна, ала Сейди бе застанала в анфас пред обектива. И защо не? Все пак ставаше дума за стара рана, причинена от човек, който от години лежеше в гроба. Пък и според мен белегът ѝ придаваше характер. Естествено, аз бях предубеден — когато обичаш някого, белезите му от едра шарка ти приличат на чаровни трапчинки. В края на юни, след края на учебните занятия, си стегнах куфара и отново се отправих към Тексас.
Уханна лятна привечер в Джоди, щата Тексас. Градчето е по-големичко в сравнение с 1963, но не кой знае колко. Направили са фабрика за контейнери в онази част на града, където навремето живееше Сейди Дънхил. Бръснарницата я няма, а на мястото на бензиностанцията, където бях зареждал моя сънлайнър, сега се издига магазин „Севън Илевън“. Закусвалнята на Ал Стивънс, известна със специалните си хамбургери и пържени картофки, пък е заменена от заведение от веригата „Събуей“.
Официалните речи, съпътстващи тържеството, вече са приключили. Дамата, избрана от Историческото дружество и Градския съвет за „Гражданин на столетието“, е очарователно лаконична; за разлика от нея кметът говори дълго и пространно, но пък от него научавам много интересни неща. Като например това, че Сейди е изкарала един мандат като кмет и четири — в тексаската щатска регистратура. Аз обаче съм по-впечатлен от други неща — като благотворителната ѝ дейност, неспирните ѝ усилия да подобрява качеството на образованието в гимназията в Денхолм и дванайсетте месеца, по време на които е помагала като доброволец на жертвите на урагана „Катрина“ в Ню Орлиънс. Да не говорим за тексаската библиотечна програма за подпомагане на незрящите студенти, инициативата да усъвършенства болничните услуги за ветерани и усилията да осигури по-добро социално подпомагане на крайно нуждаещите се душевноболни. През 1996 ѝ предложили да се кандидатира за Конгреса, ала тя отказала с аргумента, че има твърде много работа тук, сред обикновените хора.
Така и не се омъжила. И си останала в Джоди. Все още е висока и стройна, а тялото ѝ изглежда незасегнато от остеопорозата. И все още е красива. Дългите ѝ бели коси се спускат почти до кръста.
Но речите вече са приключили и главната улица е затворена. Големи транспаранти в двата ѝ края обявяват, че това се дължи на:
Сейди е заобиколена от хора, тълпящи се около нея, за да ѝ честитят. Мисля, че все още мога да разпозная част от тях. Ето защо отивам към пулта на диджея, който се намира пред някогашния „Уестърн Ауто“, сега „Уолгрийнс“. Човекът сред многобройните плочи и компактдискове изглежда малко над шейсетте и има рядка прошарена коса и голямо шкембе. Обаче няма начин да сбъркам тези квадратни очила с розови рамки.
— Здрасти, Доналд — поздравявам го. — Виждам, че добре си заредил с музика за купона.
Доналд Белингам вдига очи към мен и се усмихва.
— Никога не се явявам неподготвен. Познаваме ли се?
— Не — отвърнах. — Майка ми е говорила за теб. Разказвала ми е за една танцова забава през шейсетте, на която си бил диджей… Каза, че си бил отмъкнал всички „биг бенд“ плочи на баща си.