Той се ухилва.
— Да, и здравата си изпатих за това. Как се казва майка ти?
— Андрея Робъртсън — казах, избирайки името напосоки. Андрея беше най-добрата ми ученичка от втория срок по американска литература.
— Да, спомням си я. — Неуверената му усмивка обаче свидетелства за обратното.
— Предполагам, че онези плочи вече ги няма, или…
— О, естествено, че заминаха. И то преди доста време. Обаче имам всичко стойностно от биг бендите на компактдискове. Музикално желание ли надушвам?
— Точно така. И е нещо специално.
Той се засмива.
— Всички са такива.
Казвам му какво искам и Доналд — както винаги, склонен да угоди — се съгласява. Докато се отправям към мястото, където кметът тъкмо повежда под ръка жената, заради която дойдох, диджеят извиква подире ми:
— Така и не ми каза името си!
— Амбърсън — отвръщам през рамо. — Джордж Амбърсън.
— И го искаш точно в осем и петнайсет?
— На секундата. Времето е в основата на всичко, Доналд. Да се надяваме, че ще бъде благосклонно.
Пет минути по-късно Доналд Белингам облъчва Джоди с рокендрол хит на „Дани енд дъ Джуниърс“ и танцуващите изпълват улицата под аленото зарево на тексаския залез.
В осем и десет Доналд пуска бавно парче на Алън Джаксън, на което даже най-възрастните излизат да танцуват. За първи път от края на речите Сейди не е заобиколена от народ и аз се доближавам до нея. Сърцето ми бие толкова силно, че сякаш тресе цялото ми тяло.
— Госпожице Дънхил?
Тя се обръща. Усмихва се, но веждите ѝ са повдигнати въпросително. Висока е, ала аз съм по-висок. Винаги съм бил.
— Да?
— Казвам се Джордж Амбърсън. Исках да ви кажа колко много ви се възхищавам за всичко, което правите.
В погледа ѝ потрепва недоумение.
— Благодаря ви, господине. Не ви познавам, но името ви ми звучи познато. От Джоди ли сте?
Вече не мога да пътувам във времето и определено не мога да надничам в хорските глави, ала съм абсолютно сигурен какво си мисли тя. „Понякога чувам това име в сънищата си.“
— И да, и не — отвръщам и бързам да добавя, изпреварвайки евентуалните ѝ въпроси: — Мога ли да ви попитам кое точно ви запали по дейностите в полза на обществото?
От усмивката ѝ вече е останала само бледа сянка.
— А това ви интересува, защото…
— Покушението ли беше причината? Покушението срещу Кенеди?
— Защо… Предполагам, че да, в известна степен… Мисля, че дори и да не се беше случило, пак щях да се захвана с тази работа, ала действително всичко започна оттам. Убийството на президента дамгоса тази част от Тексас с такъв… — Лявата ѝ ръка се надига неволно към бузата, след което отново се отпуска — … белег. Господин Амбърсън, откъде сте? Защото ви познавам, сигурна съм в това.
— Може ли да ви попитам още нещо?
Тя изглежда още по-озадачена. Поглеждам часовника си. Осем и четиринайсет. Още само минутка. Освен ако Доналд не забрави, естествено… но аз бях сигурен, че няма да забрави. Както се пее в хитовете от петдесетте, някои неща просто са предопределени.
— Танците „Сейди Хокинс“ от шейсет и първа. Кой ви придружи, за да наглеждате хлапетата, след като майката на треньора Борман си счупи крака? Спомняте ли си?
Тя ахва изненадано, сетне устата ѝ бавно се затваря. Кметът и съпругата му се приближават към нас, ала щом виждат, че водим сериозен разговор, учтиво ни подминават.
— Дон Хагарти — изрича тя. — Беше като да танцуваш със селския идиот. Господин Амбърсън…
Ала преди да довърши, като по даден знак гласът на Доналд Белингам прогърмява през осемте усилвателя:
— Окей, Джоди, ето ви едно парче, което е старо, но златно! Прославено, но не и забравено! Един от вас специално го поръча, хайде, спирам да ви мъча!
И емблематичното интро на брассекцията проехтява през високоговорителите:
Баб-даб-даб… баб-даб-да-ди-дум…
— Божичко! — възкликва Сейди. — Това е „В настроение“ на Глен Милър. Навремето обожавах да лудея на нея.
Подавам ѝ ръка.
— Хайде. Да танцуваме.
Тя се засмива и клати глава.
— Боя се, че дните, в които танцувах суинг, отдавна са отминали, господин Амбърсън!
— Изобщо не сте стара за танци. Както обичаше да казва Доналд — „От местата си станете и на копитцата скокнете!“ И ме наричайте Джордж. Моля ви.
На улицата двойките вече са се впуснали в буен рокендрол. Някои се опитват да танцуват суинг, ала никой не може да се мери с нас двамата със Сейди, особено както го играехме навремето.