Тя поема ръката ми бавно, сякаш насън. И тя… и аз… всичко е като сън. Подобно на всички хубави сънища, и този ще е кратък… ала точно мимолетността прави сънищата толкова прелестни, не мислите ли? Според мен е точно така. Защото щом мигът отмине, вече нищо не може да го върне.
Над улицата висят гирлянди и цветни лампички. Те ни обливат в златисти, алени и изумрудени сияния. Сейди се спъва в нечий стол, но аз съм готов за това и с лекота я улавям, преди да е паднала.
— Съжалявам, много съм непохватна.
— Винаги си била такава, Сейди. И това е само едно от нещата, които те правят толкова очарователна.
Преди да ме е засипала с въпроси, аз приплъзвам длан около талията ѝ. Тя ме прегръща и погледите ни се сливат. Пъстроцветните отблясъци танцуват по бузите ѝ и се отразяват в очите ѝ. Пръстите ни са сплетени така непринудено, че усещам как годините се свличат от мен като някакво твърде тежко и неудобно палто. В този миг се надявам само на едно — че не е имала време да срещне дори един-единствен мъж, способен да я освободи от метлата на Джон Клейтън веднъж завинаги.
Тя мълви с едва доловим глас, но аз успявам да я чуя въпреки гърмящата музика. Винаги съм успявал да я чуя.
— Кой си ти, Джордж?
— Някой, когото си познавала в друг живот, скъпа.
После музиката ни поема, връща ни във времето и ние пак танцуваме.
2 януари 2009 — 18 декември 2010 г.
Сарасота, Флорида
Ловел, Мейн
Послеслов
Изминаха почти петдесет години, откакто Джон Кенеди беше убит в Далас, но два въпроса още са на дневен ред: наистина ли президентът е застрелян от Осуалд и ако Лий в действителност е убиецът, дали е действал сам?
Повествованието в моя роман „22 ноември 1963“ няма да задоволи любопитството ви, защото пътуването във времето е само интересна художествена измислица. Но ако и вие като мен държите да разберете защо тези въпроси още са актуални, ще ви предложа задоволителен отговор, състоящ се от две думи: „Карън Карлин“.
Според мен тази личност не може да се сравни с бележка под линия в повествованието на историята, а е по-скоро бележка под линия на друга бележка. И все пак…
Джак Руби е собственик на далаския стриптийз клуб „Карусел“ в който танцува Карлин, подвизаваща се под артистичния псевдоним Малката Лин. Вечерта след фаталното покушение госпожица Карлин телефонира на Руби с молба да ѝ изпрати със запис двайсет и пет долара, за да не я изхвърли хазяинът от квартирата. Джак Руби, който си има други грижи на главата, грозно я наругава (всъщност това е обичайният начин за общуване на симпатягата Джак). Потресен е, че президентът, пред когото се прекланя, е бил убит тъкмо в Далас, и непрекъснато повтаря пред приятели и роднини колко ли ужасно е било преживяването за госпожа Кенеди и за децата ѝ. Казва, че му е мъчно за вдовицата Джаки, която трябва да се върне в Далас за процеса срещу Осуалд и да участва в спектакъла, разиграващ се пред очите на цялата нация, а таблоидите да използват скръбта ѝ, за да повишат тиражите си.
Което ще ѝ бъде спестено, ако Лий Осуалд внезапно хвърли топа.
Всички в Даласката полиция познават Джак, който заедно със „съпругата си“ — дакелката Шаба — често се отбива в управлението. Раздава на ченгетата безплатни пропуски за клуба си, а когато те откликнат на любезната му покана, редовно ги черпи с питиета. Ето защо на никого не прави впечатление появата му в полицията в събота, 23 ноември. Руби присъства, когато Осуалд се провъзгласява за невинен пред представителите на пресата и показва насиненото си око. Джак е въоръжен (да, отново с револвер трийсет и осми калибър, само че неговият е „Колт Кобра“) и е решен да застреля Лий. Обаче залата е претъпкана, избутват го назад, после е твърде късно — Осуалд вече е отведен.
И така Джак Руби се отказва от намерението си.
В неделя по обяд той отива в клона на „Уестърн Юнион“, намиращ се на една пресечка от полицията, и изпраща двайсет и пет долара на Малката Лин. После решава да се отбие в управлението. Предполага, че Осуалд вече е в Далаския затвор и се изненадва, като вижда пред участъка множество репортери, телевизионни ванове и куп зяпачи. Преместването на арестувания се е забавило поради някаква причина.
Руби е въоръжен и без проблем влиза в гаража на полицията. Няколко ченгета му казват „здрасти“, той също ги поздравява. Осуалд още не е слязъл от горния етаж. В последния момент е поискал пуловер, понеже ризата му е скъсана. Забавянето е по-малко от три минути, но се оказва фатално — животът е като игра на ези-тура. Руби прострелва Осуалд в корема. Върху него се нахвърлят куп полицаи, а той успява да изкрещи: „Ей, момчета, аз съм Джак Руби! Познавате ме!“