Не ми се ще да ви досаждам с благодарствена реч — дразнят ме писатели, които изреждат цели поменици, — но все пак съм длъжен да изкажа безкрайната си признателност на някои хора. Пръв в списъка е Гари Мак, уредник на далаския музей „Шестият етаж“, който отговори на милиарди мои въпроси (понякога два-три пъти, преди умореният ми мозък да запамети информацията). Благодарен съм още на Никола Лонгфорд и Меган Брайънт, които работят в същия музей. Също на Брайън Колинс и на Рейчъл Хаул от отдел „История“ в Даласката обществена библиотека, осигурили ми достъп до архивни филми (някои бяха адски забавни), на които се вижда как е изглеждал градът през 1960-1963. На помощ ми се притекоха още Сузан Ричардс от Далаското историческо дружество, Ейми Брумфелд, Дейвид Рейнолдс и персоналът на хотел „Адолфъс“. Мартин Нобълс, който познава Далас като петте пръста на ръката си, разведе из града двама ни с Ръс и ни показа кино „Тексас Тиътър“, където е бил заловен Осуалд, разкошната къща, обитавана навремето от генерал Уокър, и Мерседес Стрийт, където къщата на номер 2703 вече я няма. Наистина е била отнесена от торнадо, само че не през 1963. Не бива да пропусна Майк Макичън, който в романа е увековечен като Тихия Майк и който дари името си за благотворителни цели.
Специални благодарности на Дорис Гудуин и на съпруга ѝ Дик, който е бил личен секретар на Кенеди, задето търпеливо отговориха на въпросите ми за възможно най-лошия сценарий, ако Дж. Ф. К. беше останал жив. Те бяха убедени, че Джордж Уолас е щял да стане трийсет и седмият президент на САЩ. С течение на времето започнах да се убеждавам, че може би са прави. Синът ми Джо Хил, който също е писател, изтъкна няколко възможни последствия от пътуването във времето, за които не се бях сетил. Пак той измисли нов и по-хубав край на романа. Джо, върхът си!
Изказвам дълбока признателност и на съпругата си, която винаги е първата ми читателка и най-справедливата и безмилостна критичка. Табита е запалена почитателка на Кенеди; запознала се е с него малко преди гибелта му и твърди, че никога няма да забрави тази среща. Тъй като през целия си живот е против общоприетото, тя (естествено) подкрепя привържениците на конспиративните теории.
Допуснал ли съм грешки? Сто на сто. Променил ли съм някои факти, за да паснат на повествованието? Разбира се. Например вярно е, че Лий и Марина са били на празненството на Джордж Баухе, на което са присъствали и повечето местни руски емигранти, както и че Осуалд е ненавиждал тези еснафи, обърнали гръб на майка Русия, но празненството се е състояло три седмици по-късно, отколкото в моята книга. Лий и Марина наистина са живели на Уест Нийл Стрийт 214, обаче нямам представа кой е обитавал апартамента под тях и дали изобщо е имало друг наемател. Но след като (срещу двайсет долара) имах (не) удоволствието да разгледам мизерното им жилище, си казах, че ще е грехота да не го опиша „в натура“.
Все пак държа да отбележа, че, общо взето, се придържах към истината.
Някои ще ме обвинят, че съм описал в твърде черни краски град Далас. Моите уважения, но не са прави. В деня, в който самолетът на Кенеди кацнал на летище „Лав Фийлд“, Далас бил противен и враждебно настроен град. Президентът бил посрещнат от тълпи, развяващи обърнати надолу американски знамена, и носещи плакати с надписи „ПОМОГНЕТЕ НА ДЖ. Ф. К. ДА ПОТЪПЧЕ ДЕМОКРАЦИЯТА“. Малко преди това Адлай Стивънсън и съпругата на Линдън Джонсън били оплюти (буквално) от местните гласоподаватели. Най-усърдни в заплюването били домакините от средната класа.
Днес положението малко се е подобрило, но на витрините на заведенията на Мейн Стрийт още се мъдрят надписите „ВЪОРЪЖЕНИ ЛИЦА НЕ СЕ ДОПУСКАТ В БАРА“. Давам си сметка, че това е послеслов, а не уводна статия, обаче съм много докачлив на тази тема предвид настоящия политически климат в Америка. Ако се интересувате докъде може да доведе политическият екстремизъм, изгледайте филмчето на Запрудер. Обърнете внимание на кадър 313, на който се вижда как главата на Кенеди експлодира.
Преди да сложа последната точка, искам да благодаря на покойния Джак Фини, който е сред най-великите американски фантасти. Освен „Крадци на тела“ той е написал „Отново и отново“ — роман, който според скромното ми мнение е най-върховното описание на пътуване във времето. Смятах да посветя на него „22 ноември 1963“, но през юни миналата година ми се роди прекрасна внучка на име Зелда и избрах нея.