Та тъкмо се гласехме да излизаме и аз казах чакайте малко че от вълнение ми се доходи до едното място. Всички ми се смяха даже мама и Трой от дивана но пишкането ми спаси живота щото докато бях въф тоалетната татко е дошъл с чука. Той татко ставаше лош като се напие и прибиваше мама „непрекъснато“. Един път Трой се опита да го спре и той му счупи раката. Тогава замалко да го пратят в затвора (татко де). Както и дае мама и татко бяха „разделени“ повреме на случката за която пиша, и тя мислеше да се разведе с него ама през 1958 г. не беше лесна работа като сега.
Както и дае, той почука на вратата а аз пишках в банята и чух мама да казва: „Изчезвай оттука с това нещо, не тие тука мястото“. После взе да крещи. После всички взеха да крещят.
Историята продължаваше — три потресаващи страници — но не аз трябваше да ги прочета.
Още нямаше шест и половина, обаче намерих номера на Ал в телефонния указател и го набрах, без много да му мисля. Така или иначе не го събудих. Вдигна на първото позвъняване, а гласът му наподобяваше повече кучешки лай отколкото човешки говор.
— Здрасти, друже, рано пиле рано пее, а?
— Искам да ти покажа нещо. Есе на един ученик. Даже познаваш автора му. Поне така си мисля; все пак негова снимка виси на Стената на славата.
Той се изкашля и каза:
— Много снимки висят на тая стена, друже. Май има и една на Франк Анисети от времето на първия Мокси фестивал. Дай някой жокер.
— Предпочитам да ти покажа. Мога ли да дойда?
— Ако не възразяваш, че съм по халат, заповядай. Но както имаше цяла нощ за размисъл, трябва да те попитам направо — взе ли решение?
— Мисля, че първо ще трябва да направя още едно пътешествие в миналото.
Затворих, преди да е успял да ми зададе други въпроси.
Изглеждаше по-зле от всякога на утринната светлина, прииждаща от прозореца във всекидневната. Белият хавлиен халат висеше на тялото му досущ неразгърнат парашут. Тъй като не се беше подложил на химиотерапия, косата му си беше на мястото, но оредяваше и изглеждаше изтъняла като паяжина. Очите му сякаш бяха потънали още по-надълбоко в орбитите си. Прочете есето на Хари Дънинг два пъти, понечи да го оставя, но размисли и го препрочете. Накрая ме погледна и каза:
— Мътните ме взели.
— Когато го прочетох за пръв път, се разплаках.
— Хич не ме учудва. Моментът с въздушната пушка играчка направо ме срази. През петдесетте имаше реклама на въздушни пушки „Дейзи“ на гърба на почти всеки комикс по вестникарските будки. Всички квартални хлапета — поне момчетата — искаха единствено две неща: въздушна пушка „Дейзи“ и шапка от кожа на енот, като тази на Дейви Крокет. Прав е, нямаше даже фалшиви патрони, но ние наливахме по малко бебешко олио „Джонсънс“ в цевта. Като я напомпаш с въздух и дръпнеш спусъка, излиза облаче синкав дим. — Пак погледна към фотокопието. — Долното копеле убило жена си и три от децата си с чук? Господи Божичко!
„Почна да ги налага с него — пишеше Хари. — Истичах в всекидневната и видях че по стените има кръв а по дивана нещо бяло. На мама мозъка беше. Елън лежеше на пода с люлеещия се стол върху краката а ушите и косата и бяха оплескани със кръв. Телевизора още работеше и даваха любимото предаване на мама за Елъри Куин дето изследва престъпления.“
Престъплението от онази нощ нямаше нищо общо с елегантните ребуси без кръвопролития, които Елъри Куин разнищваше; било е същинска касапница. Десетгодишното момче, отишло да пишка, преди да тръгне на хелоуински лов за бонбони, излязло от банята точно навреме, за да види как обезумелият му от алкохол баща смазва главата на Артър Дънинг, с прякор Туга, докато той се мъчел да пропълзи в кухнята. Тогава бащата се обърнал и съзрял Хари, който вдигнал въздушната си пушка „Дейзи“ и казал: „Остави ме на мира, тате, инак ще те гръмна.“
Дънинг се втурнал към момчето, размахвайки окървавения чук. Хари стрелял по него с въздушната пушка (представях си свистящия ѝ звук, макар и аз самият да не бях стрелял с такава), после я пуснал на земята и се затичал към стаята, която споделял с покойния Туга. Баща му забравил да затвори входната врата и отнякъде — „звучеше все едно е на 1000 километра“ — беше написал горкият чистач на училището ни — се дочували крясъците на съседите и писъците на маскираните деца.