Няма съмнение, че Дънинг щял да убие и единствения си останал син, ако не се бил спънал в преобърнатия люлеещ се стол. Паднал по очи, изправил се и литнал към стаята на най-малкия си син. Хари се мъчел да пропълзи под леглото. Баща му го измъкнал и му нанесъл сериозен удар отстрани на главата, който несъмнено можел да убие момчето, ако кървавата дръжка не се била изплъзнала от ръката на нападателя; вместо да пробие черепа на Хари, чукът само го вдлъбнал над дясното му око.
„Не загубих сазнание но малко остана. Мъчех се пак да пропълзя под леглото и почти не осещах че ме блъска по крака и го е счупил на 4 ръзлични места.“
В този момент съсед, който обикалял квартала с дъщеря си да събират лакомства, дотичал в къщата. Макар че видял касапницата във всекидневната, запазил самообладание и грабнал лопатата за събиране на пепел от кофата до кухненската печка. Докато Дънинг се опитвал да преобърне леглото и да докопа кървящия си, почти изпаднал в безсъзнание син, съседът го ударил с лопатата по тила.
„После и аз като Елън препаднах но поне имах късмета да се свестя. Докторите казаха че можело да ми ампантират крака но не се наложи.“
Не се наложило, запазил крака си и в крайна сметка станал разсилен в Лисбонската гимназия, където няколко поколения ученици го наричаха Жабока Хари. Дали децата биха проявили разбиране, ако знаеха защо куца Хари? Едва ли. Тийнейджърите имат податлива на емоции и лесно ранима психика, но състраданието не им е особено присъщо. То се придобива по-късно в живота или никога.
— Октомври 1958 — изрецитира Ал с дрезгавия си кучешки глас. — Това за съвпадение ли трябва да го приема?
Спомних си думите ми към младата версия на Франк Анисети относно разказа на Шърли Джаксън и се усмихнах.
— Понякога пурата си е просто цигара, а съвпадението си е съвпадение. Знам само, че тук става въпрос за още един повратен момент.
— А тази история защо не се споменаваше в „Ентърпрайз“?
— Не се е случило тук, а в Дери, Северен Мейн. Когато Хари се възстановил достатъчно, за да го изпишат от болницата, отишъл да живее с чичо си и леля си в Хейвън, на около четирийсет километра южно от Дери. Осиновили го и като видели, че не се справя добре в училище, го накарали да работи в семейната ферма.
— Все едно слушам историята на Оливър Туист.
— Не, добре се държали с него. Сигурно помниш, че по онова време няма изправителни училища, а терминът „умствено изостанал“ още не съществува…
— Знам — рече сухо Ал. — Някога на умствено изостаналите им викаха слабоумници, идиоти или просто изкуфели.
— Но той не е идиот и никога не е бил — казах. — Получил е психическа травма. Нужни са му били години да се съвземе след онази нощ, а дотогава вече е бил голям за училище.
— Докато не се яви на церемонията по връчването на дипломите, вече достатъчно възрастен да е дядо на съучениците си. — Ал поклати глава. — Колко жалко.
— Глупости — възразих аз. — Имал е добър живот. Можело ли е да е по-добър? Естествено. Възможно ли е да го променя? Ако съдим по вчерашните ми изживявания, вероятно е възможно. Но не там е въпросът.
— Тогава къде? Защото на мен това ми прилича на случая с Каролин Пулин, а него вече го обсъдихме. Да, можеш да промениш миналото. И светът няма да се пукне като балон, ако го направиш. Ще ми налееш ли кафе, Джейк? Налей и на себе си. Топло е, а като гледам, ще ти се отрази добре.
Докато наливах кафе, забелязах, че има кифлички. Предложих му, но той поклати глава.
— Болезнено преглъщам твърдата храна. Но ако си решил да ме тъпчеш с калории, в хладилника има няколко шишета „Еншуър“. Мен ако питаш, тоя медицински бълвоч има вкус на охладен сопол, но все някак ще го преглътна.
Като му поднесох бълвоча в една от винените чаши, които бях намерил в шкафа, той се засмя.
— Да не мислиш, че това ще му оправи вкуса?
— Може. Ако си представиш, че пиеш пино ноар.
Той изпи половината и го наблюдавах как се бори да го задържи в стомаха си. Спечели битката, но избута чашата настрана и взе чашата с кафе. Не отпи от нея, а я обхвана с длани, сякаш се опитваше да поеме малко от топлината на кафето. Това ме накара да се замисля колко ли време му остава.