— Та — подхвана той. — Какво му е различното на този случай?
Ако не се чувстваше толкова зле, сам щеше да се досети. Беше умен.
— Случаят с Каролин Пулин не беше най-уместният прецедент. Не си спасил живота ѝ, Ал, само краката ѝ. И двете посоки, в които е тръгнал животът ѝ — едната, в която Кълъм я прострелва, и другата, в която ти се намесваш — са довели до едно напълно нормално съществуване. И в двата сценария е неомъжена и бездетна. Все едно… — Опитах да намеря правилните думи. — Не се засягай, Ал, но все едно лекар да излекува възпален апендикс. Апендиксът е спасен, но дори здрав, той не изпълнява никаква значима функция. Схващаш ли ми идеята? — Да. — Но ми се стори леко позасегнат. — Прецених, че само Каролин Пулин ми е по силите, друже. На моята възраст осъзнаваш, че времето е кът дори да си в блестящо здраве. Очаквах по-положителна реакция.
— Не те критикувам. Но историята на семейство Дънинг е по-добър прецедент, тъй като не включва само парализирането на младо момиче, макар че си представям колко ужасно е подобно събитие за нея и семейството ѝ. Тук говорим за четирима убити и пети осакатен за цял живот. Освен това го познаваме. След като си взе дипломата, го доведох до закусвалнята да хапнем бургери, а ти като видя академичната шапка и тогата, ни черпи. Спомняш ли си?
— Да. Тогава ви снимах за стената ми.
— Ако променя нещата — ако не позволя на бащата да развърти чука — смяташ ли, че онази снимка още ще си е на мястото?
— Не знам — отвърна Ал. — Вероятно не. Дори е възможно да не си спомням, че изобщо е била там.
Последната му реплика ми се стори твърде абстрактна и я подминах без коментар.
— Замисли се и за другите три деца — Трой, Елън и Туга. Със сигурност някои от тях ще се оженят, ако им се даде шанс да живеят. Елън може да се превърне в прочута комедиантка. Нали в есето си Хари казва, че била забавна като Люсил Бол? — Приведох се напред. — Искам единствено по-уместен пример за случващото се след отклоняването на вододела. Нужен ми е, преди да се намеся в нещо значимо като покушението на Кенеди. Какво ще кажеш, Ал?
— Ще кажа, че те разбирам. — Той се изправи на крака с голяма мъка. Болно ми беше да го гледам така, но като понечих да стана, той ми махна с ръка да седна. — Недей, стой си. Имам нещо за теб. В другата стая е. Ще го донеса.
Донесе тенекиена кутия. Подаде ми я и ми заръча да я занеса в кухнята. Каза, че по-лесно щяло да е, ако подредим съдържанието ѝ върху масата. Като седнахме, той я отключи с ключа, който носеше на връв около врата си. Първо извади претъпкан хартиен плик. Отвори го и изсипа от него голяма мръсна купчина банкноти. Взех една зелена хартийка и я заоглеждах изумен. Беше двайсетачка, но на нея вместо Андрю Джаксън видях Гроувър Кливланд, който едва ли фигурираше в челната десетка на нечия класация на американските президенти. На гърба имаше локомотив и кораб, чийто курс неминуемо щеше да ги доведе до сблъсък под думите „БАНКНОТА НА ФЕДЕРАЛНИЯ РЕЗЕРВ“.
— Това ми прилича на банкнота от „Монополи“.
— Не е. И парите не са толкова много, колкото изглеждат, защото най-голямата банкнота е двайсетдоларова. По онова време едно пълнене на резервоара ти струва трийсет, трийсет и пет долара и дори в супермаркета няма да те погледнат въпросително, ако си платиш с петдесетдоларова банкнота. Другояче стоят нещата в миналото и е добре да не привличаш внимание.
— От хазарт ли ги спечели?
— Една част. Другата са спестяванията ми. В периода между петдесет и осма и шейсет и втора упражнявах тукашната си професия на готвач, а сам човек може да спести доста пари, особено ако не кръшка със скъпоструващи жени. Което не съм си позволявал. И от евтините странях. Държах се дружелюбно с всички и с никоя не се сближавах. Съветвам те и ти така да постъпиш. Както в Дери, така и в Далас, ако стигнеш дотам. — Поразбута парите с пръст. — Доколкото си спомням, са малко над девет хилядарки. Равняват се на шейсет съвременни.
Загледах се в пачките.
— Парите си остават с теб и като се върнеш в настоящето. Колкото и пъти да използваш заешката дупка. — Вече бяхме обсъдили този въпрос, но все още се мъчех да го асимилирам.
— Да, въпреки че си стоят тук — винаги ново начало, сещаш ли се?
— Това не е ли парадоксално?
Той ме погледна и разбрах, че търпението му е на път да се изчерпи.
— Не знам. Задаването на въпроси без отговор е загуба на време, а не разполагам с много.
— Извинявай, извинявай. Какво друго има в кутията?