— Не много. Но хубавото е, че не ти и трябва много. По онова време всичко е различно, Джейк. Можеш да прочетеш за периода в учебниците по история, но няма как да го разбереш, без да си поживял там. — Подаде ми карта за социално осигуряване. Номерът ѝ беше 005-52-0223. На името на Джордж Т. Амбърсън. Ал извади химикалка от кутията и ми я връчи. — Подпиши тук.
Взех химикалката и видях, че е фирмен подарък. На нея пишеше: ПОВЕРЕТЕ КОЛАТА СИ НА МЪЖА СЪС ЗВЕЗДАТА НА „ТЕКСАКО“. Докато подписвах картата, ми хрумна, че вероятно така се е чувствал и Даниел Уебстър, сключвайки споразумение с дявола. Понечих да му върна химикалката, но той поклати глава.
Следващият артикул беше шофьорската книжка на Джордж Т. Амбърсън от Мейн, според която бях висок метър и деветдесет и пет сантиметра, тежах деветдесет килограма и имах сини очи и кестенява коса. Бях роден на 22 април 1923 година и живеех в Сабатъс на Блубърд Лейн 19, който случайно беше и адресът ми от 2011.
— Метър и деветдесет и пет как звучи? — попита Ал. — Трябваше да налучквам.
— Близо до истината. — Подписах шофьорската книжка, която представляваше най-обикновено парче картон. Цвят: канцеларско бежово. — Защо няма снимка?
— Доста години ще минат, докато снимката стане задължителна в щата Мейн. В останалите четирийсет и осем щата също.
— Четирийсет и осем?
— Хавайските острови ще придобият статута на щат чак следващата година.
— Хм. — Въздухът започна да не ми достига, все едно някой беше забил юмрук в корема ми. — Значи… спират те за превишена скорост и ченгето просто приема, че си онзи, за когото те представя картата?
— Защо не? Ако споменеш нещо за терористично нападение през 1958, хората ще сметнат, че говориш за дребни хулигански прояви. И тези подпиши.
Даде ми карта за намаление в „Херц“, карта за бензиностанции „Ситис Сървис“ и две кредитни — „Дайнърс Клъб“ и „Американ Експрес“. Тази на „Американ“ беше целулоидна, а на „Дайнърс Клъб“ — картонена. Името на Джордж Амбърсън фигурираше и на двете. Напечатано на пишеща машина, не принтирано.
— Ако имаш желание, догодина ще можеш да си изкараш и истинска пластика „Американ Експрес“.
Усмихнах се.
— И не ми се полага чекова книжка?
— Можех да ти подсигуря, но няма смисъл? Каквато и бумащина да бях подписал с името Джордж Амбърсън, щеше да изчезне при следващото пътуване през заешката дупка. Същото важи и за парите, вложени в сметката.
— Хм. — Почувствах се като идиот. — Ясно.
— Не падай духом, всичко това е новост за теб. Но ще е добре да си откриеш сметка. Не бих те посъветвал да влагаш в нея над хиляда долара. Добре е повечето ти пари да са в брой и винаги на разположение.
— В случай, че трябва да се върна спешно.
— Именно. А кредитните карти служат главно като свидетелство за самоличност. Самите сметки, които открих, ще бъдат заличени, щом минеш през дупката. Кой знае, може да ти свършат голяма работа.
— Този Джордж на Блубърд Лейн 19 ли получава пощата си?
— През 1958 Блубърд Лейн е просто адрес от кадастралния план на Сабатъс, друже. Твоето жилище още не е построено. Ако някой тръгне да те разпитва, кажи, че си там по делови въпроси. Ще ти повярва. През петдесет и осма бизнесът е нещо като божество — всички му се кланят, но никой не го разбира. Ето.
Подхвърли ми елегантен мъжки портфейл. Направо ахнах.
— От щраусова кожа ли е?
— Исках да изглеждаш заможен — обясни Ал. — Намери няколко снимки като допълнение към личните ти документи. И други дреболийки съм ти подготвил. Още химикалки, една любопитна джаджа с нож за отваряне на писма и линийка в единия край. Механичен молив „Скрипто“. Гумена подложка, върху която да подреждаш химикалите в джоба на ризата си, без да го протриваш. През петдесет и осма такива принадлежности се смятат за необходимост, не за зубърски атрибути. Часовник „Булова“ на хромирана верижка от „Спайдел“ — на всички тежкари ще им останат очите по него, татенце. Другите нужни неща сам ще си ги подсигуриш. — Поредният пристъп на кашлица раздра гърдите му. Разтрепери се, а като спря, по лицето му лъщяха едри капки пот.
— Ал, кога успя да подготвиш всички тези неща?
— Като осъзнах, че няма да доживея до 1963, напуснах Тексас и се прибрах. Вече те бях набелязал. Разведен, без деца, интелигентен и най-вече млад. А, ето, за малко да забравя. От това семенце поникна всичко останало. Взех името от надгробна плоча в гробището на „Свети Кирил“ и написах молба до щатската управа на Мейн.
Той ми подаде акта ми за раждане. Прокарах пръсти по релефния печатен текст. На пипане хартията беше като луксозно кадифе.