Забелязах, че е оставил още един лист върху масата. На него пишеше „СПОРТ 1958-1963“.
— Гледай да не го загубиш. Не само защото е издръжката ти, но и защото, ако попадне в грешните ръце, на много въпроси ще трябва да отговаряш. Особено когато написаното там започне да се реализира.
Започнах да връщам нещата в кутията, а той поклати глава.
— В гардероба има куфарче „Лорд Бъкстън“ за теб, леко поизносено за правдоподобност.
— Не ми трябва — имам си раница. В багажника на колата е.
Май идеята му се стори смешна.
— Там, където отиваш, никой не носи раници, освен бой-скаутите, и дори и те ги слагат само като тръгнат на походи и сбирки. Имаш още много да учиш, но ако си гледаш в краката и не поемаш рискове, ще се справиш.
Осъзнах, че наистина се глася да се впусна в това приключение почти без никаква подготовка. Предположих, че така би се чувствал и турист от седемнайсети век, попаднал на лондонските докове и надушил, че зад ъгъла го чакат похитители и принудителна моряшка служба на борда на незнаен кораб.
— И какво да правя? — Въпросът ми прозвуча като немощно блеене.
Той вдигна вежди — рунтави и също толкова побелели, колкото и оредяващата му коса.
— Ще спасиш семейство Дънинг. Нали именно за това си говорим досега?
— Не това имах предвид. Какво да правя, когато хората ме питат как изкарвам прехраната си? Какво да им казвам?
— Не помниш ли легендата за починалия богат чичо? Ще им казваш, че харчиш по малко от неочакваното си наследство и се надяваш да ти стигне, докато завършиш книгата, която пишеш. Нима във всеки учител по литература не се крие по един неосъществен писател? Греша ли?
Всъщност не грешеше.
Седна и впери поглед в мен — изнемощял и измършавял човечец, запазил способността си да изпитва състрадание. Съжаление дори. Най-накрая процеди:
— Не е шега работа, нали?
— Не — отвърнах. — Ама, Ал… човече… аз съм дребна риба.
— И за Осуалд може да се каже същото. Мерзавец, стрелял от засада. А ако се съди по есето на Хари Дънинг, баща му не е нищо повече от злостен пияница с чук.
— Вече и толкова не е. Умрял от остро отравяне в щатския затвор „Шоушенк“. Според Хари вероятно било от кофти желе. Така викат на…
— Знам какво е желе. Като бях разпределен на Филипините, се нагледах на тази спиртна гадост. Дори съм я пил за съжаление. Но там, където отиваш, не е мъртъв. Нито пък Осуалд.
— Ал… знам, че си болен, и знам, че те боли. Но ще можеш ли да дойдеш до закусвалнята с мен? Аз… — За пръв и последен път прибегнах до любимото му обръщение. — Друже, не искам да се впускам в това сам. Страхувам се.
— За нищо на света не бих го пропуснал. — Пъхна ръка под мишницата си и се изправи с оголваща зъбите му болезнена гримаса. — Ти вземи куфарчето. Аз ще се облека.
В осем без петнайсет Ал отключи вратата на сребристия фургон — дом на Прочутия тлъст бургер. Лъснатите хромирани елементи на кухненските уреди зад бара излъчваха призрачна аура. Високите столове сякаш шепнеха: „Вече никой не ще седне на нас.“ Големите старинни захарници като че ли шушукаха в отговор: „Вече никой не ще си подслади кафето с нас — веселбата свърши.“
— Да освободим терена за „Ел Ел Бийн“ — обадих се аз.
— Имаме ли избор — каза Ал. — Шибаното бъдеще чука на вратата.
Задъхваше се, пуфтеше, но не спря да си почине. Поведе ме зад бара и към вратата на кухненския склад. Следвах го, прехвърляйки куфарчето, побрало новия ми живот, от едната в другата ръка. Беше старомодно, от онези с катарамите. Ако влезех с него в класната си стая в Лисбонската гимназия, повечето от учениците биха прихнали да се смеят. Някой от останалите — тези с известно чувство за стил — вероятно щяха да одобрят ретрофасона му.
Ал отвори вратата и ни посрещна смесеният аромат на зеленчуци, подправки и кафе. Пак се пресегна през мен да включи лампата. Очите ми се приковаха към покрития със сив линолеум под, все едно стоях пред басейн, който като нищо можеше да гъмжи от изгладнели акули, и когато Ал ме потупа по рамото, направо подскочих.
— Прощавай — извини се той, — но това ще ти е нужно. — Държеше монетата от петдесет цента. Половин долар. — Нали не си забравил за Човека с жълтата карта?
— Естествено, че не. — Обаче ми се беше изпарил от главата. Сърцето ми блъскаше като лудо и имах чувството, че очите ми пулсират в ритъм с него. Езикът ми имаше вкус на стар килим, а когато Ал ми подаде монетата, едва не я изтървах.