Пак ме огледа критично от глава до пети.
— Засега дънките ще свършат работа, но ще трябва да минеш през „Мейсънс Менсуеър“ на Мейн Стрийт и да се сдобиеш с прилични панталони, преди да се запътиш на север. Някой модел на „Пендълтън“ например. „Бан-Лон“ за официални поводи.
— „Бан-Лон“ ли?
— Просто попитай, ще ти предложат. Добре е да си купиш и официални ризи. По-късно и костюм. Както и вратовръзки, и игла за тях. Също ще ти трябва шапка. Не бейзболна, а елегантна сламена шапка.
В очите му проблеснаха сълзи. Това ме изплаши повече от всичко, което беше казал досега.
— Ал? Какво има?
— Просто ме е страх, също като теб. Но няма смисъл от прочувствено сбогуване. Ако изобщо се върнеш, то ще е след две минути, колкото и време да прекараш в петдесет и осма. Докато те чакам, ще пусна кафемашината. Ако всичко мине по план, ще ми разкажеш на чаша кафе.
Ако. Каква голяма дума.
— Може и една молитва да кажеш. Ще ти стигне времето предполагам?
— Разбира се. Ще се моля всичко да върви по мед и масло. Гледай да не се увлечеш по мястото и да забравиш, че си имаш работа с опасен човек. Вероятно по-опасен от Осуалд.
— Ще внимавам.
— Добре. По възможност си дръж езика зад зъбите, докато не влезеш в крак с жаргона и духа на мястото. Напредвай бавно. Не привличай внимание върху себе си.
Опитах да се усмихна, но не ми се вярва да съм се справил. Куфарчето натежа в ръката ми, все едно беше пълно с камъни, а не с пари и фалшиви лични документи. Стори ми се, че ще припадна. И въпреки всичко, Бог да ми е на помощ, една част от мен копнееше да се впусне в приключението. Нямаше търпение. Жадувах да опозная САЩ през предното стъкло на шевролета ми; Америка ме приканваше, а аз трябваше да се отзова.
Ал протегна разтрепераната си ръка.
— Успех, Джейк. Попътен вятър.
— Искаш да кажеш Джордж.
— Да, Джордж. Потегляй вече. Както казват по онова време, вдигай гълъбите.
Обърнах се и бавно влязох в склада с движенията на човек, опитващ се да докосне с крак в мрака най-горното стъпало на стълбище.
При третия опит го намерих.
Втора част
Бащата на чистача
Пета глава
Тръгнах покрай стената на сушилнята, както бях направил и при първото ми посещение. Шмугнах се под веригата с окачена на нея табела „ДОСТЪПЪТ ЗАБРАНЕН“ като първия път. Пак свих покрай ъгъла на зелената квадратна сграда, но този път нещо се блъсна в мен. За височината си не тежа кой знае колко, но съм добре сложен. „Вятърът няма да те издуха“ — казваше баща ми. Въпреки това Човекът с жълтата карта едва не ме повали. Все едно да те връхлети черен балтон, понесен от плющящи криле на птици. Крещеше нещо, но бях твърде стреснат (не чак уплашен, всичко се случи прекалено бързо) да проумея какво.
Бутнах го и той залитна назад към сушилнята с разпиляно край краката си палто. Тилът му удари метала и мръсната му федора се търкулна на земята. Той я последва, но вместо търкулване изпълни странно поетапно срутване. Съжалих за стореното още преди сърцето ми да нормализира ритъма си, а като видях как вдигна шапката и я заизтупва с мръсна ръка, ме обзе разкаяние. Тази шапка никога вече нямаше да е чиста и вероятно същото важеше за самия него.
— Добре ли си? — попитах, но когато се наведох да го докосна по рамото, той се дръпна покрай стената на сушилнята, избутвайки се с една ръка и приплъзвайки се надалеч от мен. Бих могъл да го сравня с контузен паяк, но не на това приличаше. По-скоро беше себе си: алкохолик с ферментирал, че чак загнил мозък. Човек, който по всяка вероятност беше също толкова близо до смъртта, колкото и Ал Темпълтън, защото в тази с половин век по-млада Америка сигурно не съществуваха спонсорирани от благотворителни фондации приюти и комуни за такива несретници. Агенцията за помощ на ветераните би се погрижила за него, ако изобщо някога беше носил униформа, но кой би го завел дотам? Едва ли щеше да има много желаещи, макар че все някой — бригадир от фабриката най-вероятно — можеше да уведоми ченгетата за него. Те биха го тикнали в изтрезвителното за двайсет и четири или четирийсет и осем часа. Ако по време на престоя си не умреше от гърчовете на алкохолния делириум, щяха отново да го пуснат на улицата, където цикълът щеше да се завърти отначало. Направо ми се дощя бившата ми съпруга да беше тук — можеше да разбере къде се провеждат сбирки на АА и да го заведе. Само дето Кристи щеше да се роди след двайсет и една години.