Оставих куфарчето между краката си и вдигнах ръце, за да му покажа, че са празни, но той се придвижи още по-назад покрай стената на сушилнята. По брадата му лъщеше слюнка. Огледах се наоколо, за да се уверя, че няма чие внимание да привлечем, видях, че сме сами в тази част на двора, и опитах отново:
— Бутнах те, защото ме стресна.
— Какъв си пък ти, мама му стара? — попита ме, а гласът му лавира поне между пет различни регистъра. Ако не бях чул същия въпрос при последното ми посещение, идея нямаше да имам какво ме пита… и макар завалянето да ми беше познато, дали интонацията не се беше променила? Не можех да съм сигурен, но имаше нещо. „Безобидно пиянде е, но друг като него не познавам — беше казал Ал. — Май подозира нещо.“ Според Ал причината беше, че е избрал да се припича на слънце точно до заешката дупка в 11:58 сутринта на 9 септември 1958 и тя му е повлияла някак. Също както по екрана на телевизора се получават смущения, ако пуснеш миксера близо до него. Може би там беше разковничето. Или пък всичко идваше от евтината пиячка.
— Никой — отвърнах с най-кроткия си гласец. — Не съм човек, от когото трябва да се притесняваш. Казвам се Джордж. Ти кой си?
— Шибаняк! — процеди през зъби и пак се плъзна заднишком. Ако така се казваше, майка му е имала голямо чувство за хумор. — Не ти е тук мястото.
— Не се тревожи, тръгвам си — казах му. Взех куфарчето, за да демонстрирам, че наистина такова е намерението ми, а той сякаш реши, че ще го замеря с него, и така се прегърби, че ушите му се скриха между раменете. Приличаше на пребито куче, което не очаква друг вид отношение. — Не ти мисля злото, ясно?
— Изчезвай, копеле долно! Връщай се, откъдето си дошъл, и ме остави на мира!
— Дадено. — Още не можех да се съвзема от уплахата, а адреналинът не действаше добре в комбинация със съжалението, което изпитвах — да не говорим за гнева. Същият гняв, който ме изпълваше всеки път, щом се върнех вкъщи и отново откриех Кристи пияна като каруцар, напук на всичките си обещания да се стегне, да влезе в правия път и да откаже алкохола веднъж завинаги. Смесицата от емоции нажежаваше още повече летния зной и започваше да ми се повдига. По различен начин си представях първите стъпки от спасителната ми мисия.
Спомних си за „Кенебек Фрут“ и божествената безалкохолна бира; пред очите ми беше парата, изплъзнала се от фризера, когато Франк Анисети старши го отвори, за да извади грамадната халба. Каква блажена прохлада цареше в магазина! Тръгнах в негова посока, без повече да му мисля, а новото (но стратегически поизносено по ръбовете) куфарче заподскача в ритъм с крачката ми.
— Ало! Ало, гусине!
Обърнах се. Пияницата се мъчеше да стане на крака, използвайки стената на сушилнята за опора. Беше намерил шапката и я притискаше към гърдите си. Сетне я заопипва и подхвана:
— Дадоха ми жълта карта от „Зелената фасада“, та пусни и ти долар, шибаняк. Днеска е ден за дваж повече пари.
Пак се бяхме върнали към сценария. Подейства ми успокояващо. Въпреки това се постарах да не го доближавам много. Не исках отново да го подплаша или да предизвикам агресия от негова страна. Спрях се на около два метра и протегнах ръка. Монетата от Ал проблесна върху дланта ми.
— Цял долар не мога да ти дам, но ето половинка.
Той се поколеба, стиснал шапката в лявата си ръка.
— Дано не очакваш свирка.
— Звучи примамливо, ама ще устоя на изкушението.
— Кво? — Той откъсна поглед от петдесетцентовата монета и го насочи към лицето ми, после пак погледна парата. Вдигна ръка да обърше пръските слюнка от брадата си и забелязах още една разлика. Нищо съществено, но все пак достатъчно да ме накара да се усъмня в теорията на Ал, че всяко ново пътешествие е рестарт на предишното.
— Все ми е едно дали ще я вземеш или не, само решавай по-бързо — казах. — Чака ме работа.
Той грабна монетата, после пак се сви като куче до стената на сушилнята. Очите му бяха разширени и влажни. По брадата му беше започнала да се стича нова лига. Повярвайте ми, няма нищо по-очарователно от един алкохолик; не знам защо „Джим Бийм“, „Сийграмс“ и „Майкс Хард Лемънейд“ не ги наемат за рекламни лица. Пийте „Бийм“, за да ви се отвори третото око.
— Кой си ти? Какво правиш тук?
— Имам работа за вършене. Защо не се обърнеш към АА за малкия си проблем с пие…
— Върви на майната си, Джимла!
Нямах представа какво е джимла, но псувнята си е псувня. Запътих се към портата, очаквайки поредния залп от въпроси. Предишния път ми го беше спестил, но тази среща беше различна.
Защото този път си нямах работа с Човека с жълтата карта. Когато вдигна ръка да обърше брадата си, видях, че картата в нея не е жълта.