Пак беше зацапана, но с оранжев цвят.
Стигнах до паркинга на фабриката и отново почуках по багажника на бяло-червения плимут „Фюри“ за късмет. Несъмнено се нуждаех от късмет. Пресякох железопътната линия и пак дочух познатото тудуф-тудуф на влак, само че този път звукът беше по-далечен, понеже срещата ми с Човека с жълтата карта — понастоящем Човека с оранжевата карта — се беше проточила. Въздухът отново вонеше на промишлени отпадъчни води и покрай мен пропъхтя същият междуградски автобус. Тъй като този път бях позакъснял, не можах да прочета табелата с направлението, но си спомних какво пишеше на нея: „ЛЮИСТЪН ЕКСПРЕС“. Позачудих се колко ли пъти Ал беше засичал същия този автобус, със същите лица, надничащи през прозорците.
Пресякох улицата на бегом, пропъждайки с ръка останалия зад автобуса синкав облак от изгорели газове. Рокабили бунтарят заемаше поста си пред вратата и ми мина мисълта как ли би реагирал, ако му открадна репликата. Но това би било също толкова гаднярска проява, колкото и умишления тормоз над пияндето пред сушилнята; присвои ли си човек тайния тийнейджърски жаргон, на хлапетата не им остава кой знае колко. А този дори не можеше да се забавлява на видеоиграта. Затова се задоволих с кимване.
Той отвърна на поздрава ми:
— Здрасти, татенце.
Влязох вътре. Звънчето издрънча. Подминах стелажа с намалените комикси и се запътих към тезгяха, където стоеше Франк Анисети старши.
— Какво ще обичаш, приятел?
За момент си глътнах езика, защото думите му бяха различни от предишния път. После се досетих, че е напълно логично. Тогава си бях взел вестник от стелажа. Сега пропуснах. Може би всяко пътешествие до 1958 нулираше километража (като изключим Човека с жълтата карта), но промениш ли нещо, животът се превръщаше в лотария. Макар и малко стряскаща, тази идея ми даваше свобода на действие.
— Добре ще ми дойде една безалкохолна бира.
— А на мен ми е добре дошъл всеки клиент, така че постигнахме единодушие. От пет или от десет цента да е?
— От десет май.
— Май-май добър избор направи.
Извади заскрежената халба от фризера. Обра пяната с дръжката на дървената лъжица. Допълни халбата и я сложи пред мен. Също като преди.
— Десет цента плюс един цент бакшиш.
Подадох му един от старите долари на Ал и докато Франк 1.0 ровеше за рестото, погледнах през рамо и видях как бившият Човек с жълта карта стои пред магазина за алкохол „Зелената фасада“ и се клатушка наляво-надясно. Заприлича ми на индуския факир от един стар филм, който свирейки на флейтата си, приканваше затворената в плетена кошница кобра да се покаже. Точно по график по тротоара се зададе Анисети младши.
Обърнах се напред, отпих от бирата и въздъхнах.
— Добре ми дойде.
— Тъй си е, няма нищо по-хубаво от студена бира в горещ ден. Не си тукашен, а?
— Не, от Уисконсин идвам. — Протегнах ръка. — Джордж Амбърсън.
Той я стисна, а звънчето над вратата издрънча.
— Франк Анисети. А ето го и синчето ми. Франк младши. Поздрави господни Амбърсън от Уисконсин, Франки.
— Здравейте, сър. — Той се усмихна и кимна, после се обърна към баща си. — Тайтъс е качил камиона на подемника. Вика, че ще е готов до пет.
— Браво на него. — Зачаках Анисети 1.0 да запали цигара и не останах разочарован. Вдиша дима и пак се обърна към мен: — По работа или на почивка?
Не отвърнах веднага, но не защото се чудех какво да отговоря. Изумяваше ме това как сцената постоянно се отклонява от оригиналния сценарий и после се връща към него. Анисети като че ли не обърна внимание на паузата.
— И в двата случая си избрал подходящия момент да ни посетиш. Тръгнат ли си летовниците, всички се поотпускаме. Искаш ли топка ванилов сладолед в бирата? Обикновено трябва да доплатиш пет цента, но в четвъртъците намалявам цената на петаче.
— Тоя лаф се износи преди десет години, тате — коментира добронамерено Франк младши.
— Благодаря, и така е добре — отвърнах. — Всъщност съм тук по работа. Сделка в… Сабатъс? Май така беше. Знаете ли такъв град?
— Открай време го знам — каза Франк. Издиша дим и ме погледна подозрително. — Доста път си бил за едната сделка.
Отвърнах му с усмивка, от която трябваше да подразбере: „Ако знаеш през какво съм минал.“ Навярно схвана смисъла ѝ, защото ми намигна. Звънчето над вратата дръпна и влязоха пазаруващите дами. Часовникът с надпис „ПИЙНЕТЕ ОБОДРЯВАЩО КАФЕ“ показваше 12:28. Изглежда, частта от сценария, където с Франк младши обсъждаме разказа на Шърли Джаксън, беше орязана от тази му версия. Допих бирата и в този момент спазъм преряза корема ми. На литературните герои рядко им се налага да посетят едното място, но в реалния живот стресът често провокира физическа реакция.