— Случайно да ви се намира тоалетна?
— Нямаме, съжалявам — отговори Франк старши. — Все се каня да направя, ама през лятото сме затрупани с работа, а през зимата никога не остават пари за ремонти.
— Можете да използвате тази на Тайтъс — предложи Франк младши. През това време пускаше топки сладолед в метален цилиндър, за да си приготви млечен шейк. Предишния път не го беше правил и това ме подсети за така наречения ефект на пеперудата. Имах чувството, че разперва криле пред очите ми. Заедно променяхме света. Реформите бяха малки — даже нищожни — но безспорно се случваха.
— Господине?
— Съжалявам — казах. — Нещо зациклих.
Той погледна недоумяващо, после се разсмя.
— Тоя израз не го бях чувал, ама си го бива. — И понеже си го биваше, вероятно щеше да го използва следващия път, като си загуби мисълта. Така израз, който иначе нямаше да навлезе в ежедневния жаргон още доста време, щеше да дебютира по-рано. Не бих казал преждевременно, тъй като в този времеви поток щеше да е точно по график.
— Бензиностанцията „Шеврон“ на Тайтъс е зад ъгъла вдясно — осведоми ме Анисети старши. — Ако е… ако е спешно, можеш да използваш нашата тоалетна на горния етаж.
— Не, няма нужда — отвърнах и макар вече да бях погледнал стенния часовник, нарочно хвърлих едно око и на ръчния ми „Булова“ върху тузарската верижка на „Спайдел“. Добре, че никой не видя циферблата, защото бях забравил да го настроя и все още си показваше часа от 2011. — Трябва да тръгвам. Чакат ме доста задачи. Ако не стане някакво чудо, ще ми отнемат повече от ден. Ще ми препоръчаш ли някой добър мотел наоколо?
— За странноприемница ли говориш? — попита Анисети баща. Загаси фаса си в един от подредените по тезгяха пепелници с надпис „С «УИНСТЪН» ПУШЕНЕТО Е НАСЛАДА!“.
— Да. — Този път усмивката ми вероятно не ме представяше като врял и кипял в занаята, а като най-обикновен глупак… а и се свих от поредния спазъм. Ако скоро не обърнех внимание на стомашно-чревния си проблем, сигурно щях да стигна до спешното отделение. — В Уисконсин им викаме мотели.
— Ами, „Странноприемница Тамарак“ е на около осем километра по шосе 196 и ти е на път за Люистън — каза Анисети старши. — До автокиното се намира.
— Благодаря за информацията — казах, ставайки.
— Пак заповядай. А ако искаш да позагладиш перчема преди някоя среща, отбий се през бръснарницата на Баумър. Работи отлично.
— Благодаря. Още една полезна информация.
— Информацията е безплатна, бирите струват американска пара̀. Приятно изкарване в Мейн, господин Амбърсън. А ти, Франки, си допивай млечния шейк и бягай в училище.
— Дадено, тате. — Този път Младши ми намигна.
— Франк? — изчурулика една от пазаруващите дами. — Хубави ли са портокалите?
— Хубави като усмивката ти, Лиола — отговори ѝ той и госпожите се засмяха. Не се опитвам да сантименталнича; в действителност се чу хи-хи.
На излизане минах покрай тях и тихо ги поздравих: „Дами.“ Звънчето издрънча и се озовах в света, съществувал, преди да се родя. Но този път, вместо да пресека улицата и да тръгна към двора със заешката дупка, навлязох по-надълбоко в този свят. Отвъд улицата пияницата с дългото черно палто жестикулираше пред облечения в престилка продавач. Картата в ръката му може и да беше оранжева, но иначе се придържаше към сценария.
Реших да го приема като добър знак.
Бензиностанция „Шеврон“ на Тайтъс се намираше отвъд супермаркета „Ред енд Уайт“ откъдето Ал беше купувал едни и същи продукти за закусвалнята си. Табелата на витрината уведомяваше клиентите, че кило омари струва долар и трийсет и девет цента. Срещу супермаркета върху площ, пустееща през 2011, зееха отворени вратите на ръждивокафява постройка с изложени вътре разнородни мебели втора ръка — преобладаваха детските креватчета, плетените люлеещи се столове и тапицираните фотьойли, най-подходящи за мързелуване пред телевизора. Над входа имаше табела с надпис „БЕЛИЯ СЛОН“. Отпред, на видимо място от пътя за Люистън, беше изнесена върху стойка още една, която дръзко тръбеше: „ПРИ НАС НЯМА НЯМА“. В един от люлеещите се столове седеше мъж, вероятно собственикът, пушеше лула и ме зяпаше. Носеше спортна тениска и широки кафяви панталони. Освен това си имаше козя брадичка, което ми се стори също толкова дръзко решение за това островче насред времевия поток. Косата му, макар и пригладена назад с гел, образуваше немирни къдри по тила му и ми напомни за един стар видеоклип на рокендрол парче: Джери Лий Луис скача върху пианото си, пеейки „Огнени топки“. На собственика на „Белия слон“ вероятно му се носеше славата на кварталния битник.