Вдигнах му ръка. Той кимна едва забележимо и продължи да пуши лулата си.
В „Шеврон“ (където литър обикновен бензин вървеше на цена от 5 цента, а супер струваше цент повече) мъж със син гащеризон и прическа в стил „канадска ливада“ човъркаше нещо по вдигнат на подемник камион — този на Анисети най-вероятно.
— Господин Тайтъс?
Той погледна през рамо.
— Ъхъм?
— Господин Анисети каза, че мога да използвам тоалетната ви.
— Ключът е от вътрешната страна на входната врата. — Говореше със силно изразен мейнски акцент.
— Благодаря.
Ключът беше закачен на дървен ключодържател с надпис „МЪЖЕ“. Имаше и втори за „МОМИЧЕТА“. „Бившата ми ще пикае кръв, ако го види това“ — помислих си развеселен.
Тоалетната беше чиста, но миришеше на дим. До тоалетната чиния имаше кошче-пепелник. Ако се съдеше по броя на смачканите фасове в него, сигурно много от посетителите на това спретнато помещение обичаха да пафкат, докато си вършат работата.
Като излязох, погледът ми се спря на около двайсетина стари коли, подредени на малък паркинг до бензиностанцията. Лекият ветрец развяваше подредените в линия над покривите им пъстри флагчета. Автомобили, които през 2011 бяха смятани за истинска класика и струваха хиляди, тук вървяха на цени от седемдесет и пет до сто долара. Напълно запазен кадилак се продаваше за осемстотин. Надписът върху малката будка (където сладурана с конска опашка усърдно дъвчеше дъвка и четеше списание „Фотоплей“) гласеше: „ВСИЧКИ КОЛИ СА В ОТЛИЧНО СЪСТОЯНИЕ И СЕ ПРОДАВАТ С ГАРАНЦИЯ ОТ ТАЙТЪС. ТЕХНИЧЕСКОТО ОБСЛУЖВАНЕ Е ОТ НАС!“
Окачих ключа на предишното му място, благодарих на Тайтъс (който изсумтя, без дори да откъсне поглед от камиона на подемника) и се запътих към Мейн Стрийт, с идеята да се погрижа за прическата си, преди да посетя банката. Това ме подсети за битника с козя брадичка и без много да му мисля, пресякох улицата и стигнах до базара за мебели на старо.
— Добро утро — поздравих собственика.
— Утрото мина, но щом така си рекъл. — Дръпна си от лулата и мудният летен ветрец ми донесе аромата на тютюн с черешов дъх. Навя ми и детски спомен за дядо; и той пушеше от същия. Когато ме болеше ухо, духваше от благоуханния дим в него — лечение, което едва ли беше одобрено от Американската медицинска асоциация.
— Имаш ли куфари за продажба?
— Намират се. Има-няма двеста. Стигни до дъното и погледни надясно.
— Ако си купя, ще може ли да го оставя тук за час-два, докато напазарувам някои други неща?
— Работя до пет — информира ме той и вдигна лице към слънцето. — След това се оправяй сам.
Избрах си кожена пътна чанта, платих за нея с два от старинните долари на Ал, оставих я зад тезгяха на битника и тръгнах към Мейн Стрийт с очуканото куфарче в ръка. Хвърлих един бърз поглед към „Зелената фасада“ и видях, че продавачът седи до касата и чете вестник. Нямаше и следа от познайника ми с черното палто.
Трудно би се загубил човек по търговската улица; простираше се в границите на една пресечка. Подминах три-четири магазина след „Кенебек Фрут“ и стигнах до бръснарницата на Баумър. Зад витрината се въртеше един от онези традиционни за бръснарниците червено-бели жалони. До него беше залепен политически постер, на който фигурираше Едмънд Мъски. В паметта ми беше останал като изнурен, прегърбен старец, но тук изглеждаше на ненавършил възраст да гласува, камо ли такава за участие в каквито и да било избори. На постера пишеше: „ПРАТЕТЕ ЕД МЪСКИ В АМЕРИКАНСКИЯ СЕНАТ, ГЛАСУВАЙТЕ ЗА ДЕМОКРАТ!“ Някой беше залепил искрящо бяла лента в долната му част. Надписът с печатни букви гласеше: „РАЗПРАВЯХА, ЧЕ Е НЕПОСТИЖИМО ЗА МЕЙН, НО НИЕ ГО ПОСТИГНАХМЕ! СЛЕДВА: ХЪМФРИ ПРЕЗ 1960!“
Вътре двама възрастни мъже седяха до стената, докато върху плешивото теме на трети, също толкова възрастен, играеха ножиците. Двамата чакащи пушеха като комини. Същото правеше и бръснарят (по всяка вероятност самият Баумър), който подстригваше клиента, примижавайки с едно око заради виещия се нагоре дим. Квартетът ме изучи по един познат ми начин: с онзи подозрителен и преценяващ поглед, който Кристи наричаше „янки пулене“. Хубаво е да знаеш, че някои неща не се променят с времето.