Като се върнах в „Белия слон“, битникът погледа как прехвърлям съдържанието на трите пазарски торби в новата ми пътна чанта. Изчака да я затворя и едва тогава ме запозна с мнението си:
— Странна представа за пазаруване имаш, човече.
— Може да се каже — отвърнах. — Но и светът е странен, не е ли така?
Той се подсмихна и каза:
— И аз все това разправям. Дай пет, Джаксън. — Протегна ръка с вдигната нагоре длан.
За момент блокирах, както когато какво означава думата „Дрексъл“ с прикрепени към нея цифри. После си спомних за „Момичето от пистата“ и се досетих, че битникът изпълнява петдесетарската версия на „чукни тук“ с длан вместо с юмрук. Плъзнах дланта си по неговата, усещайки топлината и потта му, мислейки си: „Реалност е. Наистина се случва.“
— На ти пет, човече — казах.
Върнах се при бензиностанцията на Тайтъс с пълната пътна чанта в една ръка и куфарчето в другата. В света, от който идвах, още не беше станало пладне, а вече се чувствах изтощен. Бях забелязал телефонна кабинка между сервиза и съседния паркинг. Влязох вътре, затворих вратата и прочетох написаното с печатни букви послание над монетен телефон: „НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ, ЧЕ ТЕЛЕФОННИТЕ ОБАЖДАНИЯ СЕГА СТРУВАТ САМО ДЕСЕТ ЦЕНТА БЛАГОДАРЕНИЕ НА ТЕЛ. КОМПАНИЯ «МА БЕЛ».“
Прерових „Жълтите страници“ на регионалния телефонен указател и открих „Лисбон Такси“. Рекламата им представляваше нарисувана таксиметрова кола с очи вместо фарове и широка усмивка на предната броня. Обещаваше „БЪРЗО И ЛЮБЕЗНО ОБСЛУЖВАНЕ“. Какво друго ми трябваше? Бръкнах в джоба си за монета, но първо попаднах на нещо, което не биваше да взимам със себе си: мобилния ми телефон. За моето съвремие беше същинска антика — все се канех да го сменя с айфон — но не му беше мястото тук. Ако някой го видеше, щеше да ме обсипе с хиляди въпроси, отговори за които нямах. Прибрах го в куфарчето. Сметнах, че за момента няма проблем да постои там, но час по-скоро трябваше да се отърва от него. Да го разнасям със себе си щеше да е все едно да се разхождам със заредена бомба.
Напипах десетаче, пуснах го в процепа и то изскочи в отвора за ресто. Взех го и моментално разбрах къде е проблемът. Също като мобилния телефон и десетачето беше дошло от бъдещето; с медна сърцевина и сребърно покритие — нищо повече от бронзов цент с големи претенции. Извадих всичките си монети и намерих десетцентова от 1953, вероятно попаднала тук покрай рестото от бирата на Франк Анисети. Понечих да я сложа в процепа и тогава ме осени мисъл, от която се вледених. Ами ако десетачето ми от 2002 се беше заклещило в телефонния механизъм, вместо да изхвръкне в отвора за ресто? И ако техникът на „Ей Ти енд Ти“, отговорен за поддръжката на монетните телефони в Лисбон Фолс, я беше открил?
„И какво, щеше да реши, че някой си прави майтап с него. Просто шега.“
Съмнявах се — десетачето никак не изглеждаше фалшиво. Щеше да го покаже на тоя-оня; даже и във вестника можеше да напишат статия за него. Този път ми беше провървяло, но следващия едва ли щях да имам този късмет. Трябваше да внимавам. С безпокойство се сетих за мобилния ми телефон. После пуснах десетцентовата монета от 1953 в процепа и в замяна получих сигнал свободно. Набрах номера бавно и старателно, мъчейки се да си спомня дали изобщо някога бях използвал телефон с шайба. По-скоро не. При всяко отпускане на шайбата телефонът издаваше странен кокоши звук, докато я връщаше на място.
— „Лисбон Такси“ — обади се женски глас, — където и да отивате, ще стигнете с усмивка. Какво обичате?
Докато чаках таксито, разгледах возилата за продажба в паркинга на Тайтъс. Симпатиите ми спечели червен форд кабриолет от 54 — модел „Сънлайнър“ според надписа под фара откъм шофьорската страна. Гумите му бяха с класическата бяла ивица отстрани и имаше истински платнен сгъваем покрив, какъвто готините пичове от „Момичето от пистата“ биха нарекли „палатка“.
— Тая си я бива, господине — обади се Бил Тайтъс зад гърба ми. — Върви като фурия, лично съм я пробвал.
Обърнах се. Той бършеше ръцете си в червен парцал, по който имаше също толкова машинно масло, колкото и по ръцете му.
— Праговете са поръждясали — казах.
— Ами, какво да го правиш тоя климат. — Сви рамене. — Важното е, че двигателят е изряден, а и гумите са почти нови.
— V-образен осемцилиндров предполагам?
— С Y-образен блок е — отвърна ми и аз кимнах, все едно знаех за какво става дума. — Купих го от Арлийн Хедли от Дърам след смъртта на съпруга ѝ. Бил Хедли знаеше как да поддържа колата си… но ти едва ли ги познаваш, защото май не си тукашен?