— Не. От Уисконсин съм. Джордж Амбърсън. — Протегнах ръка.
Той поклати глава с тънка усмивчица.
— Приятно ми е, господин Амбърсън, ама не ми се ще да ви изцапам. Приемете, че сме се здрависали. Тръгнали сте да купувате или само гледате?
— Още не знам — отвърнах неискрено. Сънлайнърът беше най-страхотната кола, която някога бях виждал. Понечих да попитам колко харчи, но веднага осъзнах, че такъв въпрос нямаше почти никакъв смисъл в един свят, където можеш да напълниш резервоара за два долара. Вместо това се поинтересувах дали е с ръчна скоростна кутия.
— Тъй, тъй. И като минете на втора, гледайте да не ви мерне ченге. Лети като змей. Искате ли да я поразходите малко?
— Не мога — отвърнах. — Току-що си повиках такси.
— Така не се пътува — коментира Тайтъс. — Ако си купите тоя звяр, ще можете да направите стилно завръщане в Уисконсин, не да се клатите по влаковете.
— Колко ѝ искате? Не виждам цена на предното стъкло.
— Още не съм ѝ сложил, оня ден я взех. Не съм стигнал дотам. — Нямаше как да не ми направи впечатление акцентът му. Извади цигарата от устата си. — Пуснал съм я за триста и петдесет, ама и на пазарлък съм навит.
Стиснах зъби, за да не ми увисне долната челюст, и му казах, че ще си помисля и ако реша да я взема, ще се видим на другия ден.
— Елате по-рано, господин Амбърсън, че тая красавица няма да се застои.
Пак ми падна камък от сърцето. Разполагах с монети, които не се нравеха на уличните телефони, банкирането още се извършваше на ръка и телефоните издаваха странни кокоши звуци в ухото ти, като набереш номера, но някои неща си оставаха същите.
Таксиджията беше дебелак с опърпана шапка, на която се виждаше емблема с надпис „ЛИЦЕНЗИРАНА ЛИВРЕЯ“. Пушеше цигари „Лъки Страйк“ една от друга и слушаше радиостанция „Дабълю Джей Ай Би“. Пуснаха „Чудни времена“ на Макгуайър Систърс, „Птичар“ на Евърли Брадърс и „Кльопач на лилави хора“ на някакво същество, наречено Шеб Уули. Последната с удоволствие бих си я спестил. Едно несинхронизирано трио от млади жени пееше: „Четири-найсет читири-йсет, дабълю джей ей-биии… Инжекция адреналин!“ Научих, че „Романовс“ организират крупна сезонна разпродажба, а „Еф Дабълю Уулуъртс“ току-що получили нова партида обръчи и ги продавали на смешната цена от $1,39.
— Тия проклетии само дето учат децата да си връткат задниците — промърмори таксиджията и подаде крайчеца на цигарата си през триъгълното прозорче, за да засмуче въздушната струя пепелта. Това беше единственият му опит да подхване диалог по пътя между „Шеврон“ и „Странноприемница Тамарак“.
Свалих стъклото на прозореца от моята страна, за да се измъкна за малко от цигарения смог и да погледам как непознатият свят прелита покрай мен. Простиращият се от Лисбон Фолс чак до началото на Люистън застроен пейзаж още не съществуваше. Мяркаше се по някоя бензиностанция, подминахме автокино „Хай Хет“ и едно открито (под шатра, върху която беше обявена двойната програма, включваща филмите „Шемет“ и „Дългото горещо лято“ — и двата се предлагаха на „Синемаскоуп“ и „Техниколор“), но като изключим това, се намирахме сред истинския провинциален Мейн. Видях повече крави, отколкото хора.
Странноприемницата беше разположена настрана от магистралата и обградена от величествени брястове. Помислих си, че горе-долу толкова внушително би изглеждало и стадо динозаври. Докато се захласвах по природните красоти, господин Лицензирана Ливрея запали още една цигара.
— Трябва ли ви помощ за багажа, сър?
— Не, няма нужда. — Сумата на брояча не беше толкова внушителна колкото брястовете и въпреки това ме шашна. Дадох на шофьора два долара и поисках петдесет цента ресто. Като че ли остана доволен; с такъв бакшиш спокойно можеше да си купи нов пакет „Лъки Страйк“.
Регистрирах се (напълно безпроблемно; парички в брой и никаква нужда от представяне на документи за самоличност) и си починах добре в стая, охлаждана от вентилатор на перваза. През нощта обаче не можах да мигна (лошо). След залез-слънце по магистралата нямаше почти никакъв трафик и тишината беше толкова дълбока, че направо плашеше. Телевизорът беше модел на „Зенит“ без собствена поставка, вероятно тежеше стотина килограма. Отгоре му стърчеше телевизионна антена. До нея имаше бележка, гласяща: „НАСТРОЙВАЙТЕ АНТЕНАТА РЪЧНО. НЕ ИЗПОЛЗВАЙТЕ «СТАНИОЛ»! БЛАГОДАРИМ.“