Хващаха се три канала. Сигналът на Ен Би Си беше много слаб; колкото и да си играех с антената, не успявах да изчистя снежинките. Картината на Си Би Ес се въртеше; опитах да настроя вертикалната синхронизация, но без успех. По Ей Би Си, чиято картина беше много добра, даваха серия на „Уайът Ърп“ с участието на Хю О’Брайън. Героят застреля няколко разбойници и пуснаха реклама на цигари „Вайсрой“. Стийв Маккуин обясни, че „Вайсрой“ имали филтър като за здравомислещи хора и вкус като за заклети пушачи. Докато палеше цигара, станах от леглото и изключих телевизора.
И останах насаме с песента на щурците.
Съблякох се по гащета, легнах и се помъчих да заспя. Съзнанието ми отплува към родителите ми. Тате беше на шест годинки и живееше в О Клеър. Мама, едва на пет, живееше в Айова, във фермерска къща, която щеше да изгори до основи след три-четири години. След пожара семейството ѝ щеше да се пренесе в Уисконсин и така да я доближи до пресечната точка на два живота, чието съвместно творение щях да съм самият аз.
„Откачил съм — помислих си. — Напълно съм се побъркал и ме е споходила нечувано реалистична халюцинация в психодиспансера. Кой знае, може някой лекар да опише подробно случая ми в известно списание по психиатрия. Вместо Мъжът, който взе жена си за шапка, аз ще съм Мъжът, който си мислеше, че е попаднал в 1958 година.“
Но прокарах ръка по грубата кувертюра, която още не бях отметнал от леглото, и се убедих, че всичко това е реално. Мина ми през ум мисълта за Лий Харви Осуалд, но Осуалд все още принадлежеше към бъдещето и не той ме терзаеше в тази достойна за музея мотелска стая.
Седнах в крайчеца на леглото, отворих куфарчето и извадих мобилния си телефон, ненужен атрибут от едно различно времето. И въпреки всичко не удържах на изкушението да го отворя и да натисна копчето за изключване. „НЯМА ОБХВАТ“ — пишеше на екранчето: голяма изненада, няма що — какво очаквах? Пет чертички ли? Умолителен глас, приканващ: „Ела си вкъщи, Джейк, преди да надробиш каша, която не можеш да оправиш“? Глупаво, суеверно хрумване. Ако се забъркам в някаква каша, винаги мога да оправя нещата, защото всяко пътуване назад във времето е рестарт. Може да се каже, че тези пътешествия са оборудвани с вграден прекъсвач.
Мисълта ми подейства успокояващо, но подобен телефон в свят, където цветният телевизор е най-голямото технологично постижение в сферата на консуматорската електроника, никак не влияеше добре на нервите ми. Едва ли щяха да ме обесят като вещер, ако попаднеше в нечии ръце, но като нищо местната полиция щеше да ме арестува и прибере на топло, докато хайка от момчетата на Дж. Едгар Хувър не пристигнеше от Вашингтон, за да ме разпита.
Оставих го на леглото, после извадих всички монети от десния ми преден джоб. Разделих ги на две купчинки. Тези от 1958 и преди това се върнаха в джоба ми. Тези от бъдещето сложих в един от пликовете, които намерих в чекмеджето на бюрото (наред с Библията и меню от „Хай Хет“). Облякох се, взех си ключа и излязох от стаята.
Навън песента на щурците се беше усилила. Нащърбената луна надничаше от небето. Покрай нея бяха разпръснати най-едрите и ярки звезди, които някога бях виждал. По шосе 196 се чу бръмченето на камион, сетне всичко затихна. Бях сред природата и природата спеше. Някъде в далечината тракането на товарен влак прониза нощта.
Във вътрешния двор имаше само две коли, а стаите на собствениците им бяха тъмни. Канцеларията също. Нагазих в полето зад странноприемницата като крадец в нощта. Избуялата трева засъска по крачолите на дънките ми, които утре щях да заменя за новите панталони „Бан-Лон“.
Телена ограда бележеше границите на прилежащия към „Тамарак“ терен. Отвъд нея блещукаше малко езерце, или както селяците му викаха, водоем. Наблизо няколко крави спяха в топлата нощ. Една от тях вдигна глава, погледна ме как се промушвам под оградата и крача към водоема. След малко изгуби всякакъв интерес и отново отпусна глава. Не я вдигна дори когато мобилният ми телефон цопна във водата. Запечатах плика с монетите и го запратих след телефона. После се върнах по същия път, като се поспрях до мотела да се уверя, че дворът продължава да пустее. Нямаше жива душа.
Влязох в стаята си, съблякох се и моментално потънах в дълбок сън.
Шеста глава
Същият вмирисан на цигари таксиджия ме взе на другата сутрин и когато ме остави пред „Тайтъс Шеврон“, кабриото още беше там. Камък ми падна от сърцето, въпреки че го очаквах. Носех безлично сиво яке, купено от „Мейсис“. Новият ми портфейл от щраусова кожа бе скрит на сигурно във вътрешния ми джоб с петстотинте долара от Ал. Тайтъс се приближи, докато се любувах на форда; бършеше ръцете си със същия парцал, който бях видял и вчера.