— Размислих — казах му. — Ще го купя.
— Ами добре — каза той. На лицето му се изписа съжаление. — Само че и аз размислих, господин Амбърсън, и излиза, че вчера съм ви излъгал, като казах, че съм навит да сваля цената. Знаете ли какво каза жена ми тази сутрин, докато хапвахме палачинки с бекон? Каза: „Бил, много ще сбъркаш, ако дадеш сънлайнъра за по-малко от триста и петдесет.“ Добави, че съм постъпил глупаво, като съм обявил толкова ниска начална цена.
Кимнах, сякаш го очаквах:
— Добре.
Той ме погледна изненадано.
— Ето какво мога да направя, господин Тайтъс. Мога да ви напиша чек за триста и петдесет — чек с покритие, можете да се обадите в „Хоумтаун Тръст“, за да се уверите. Или още сега да ви дам триста на ръка. Така ще си спестим много разправии. Какво ще кажете?
Той се усмихна широко, показвайки ослепително белите си зъби.
— Ще кажа, че в Уисконсин умеете да се пазарите. Ако ги направим триста и двайсет, лепя стикера, слагам временния номер и можете да го вземете.
— Триста и десет.
— Ох, не ме изнудвайте — намръщи се Тайтъс, макар че явно се забавляваше. — Добавете още петачка и си стискаме ръцете.
Подадох му моята:
— Триста и петнайсет ме устройват.
— Екстра. — Стисна ръката ми, без да се смущава, че дланите му бяха изцапани с грес. Посочи към касата. Днес мацето с опашката четеше „Конфиденшъл“. — Идете да платите на младата госпожица, която по стечение на обстоятелствата ми е дъщеря. Тя ще оправи документите. После ми се обадете да лепна стикера. Ще напълним и резервоара, разбира се.
Четирийсет минути по-късно, седнал зад волана на кабриолета „Форд“, модел петдесет и четвърта, който вече бе моя законна собственост, пътувах на север към Дери. За вземане на шофьорска книжка бях карал стандартен автомобил, тъй че нямах особени затруднения, но за пръв път управлявах самостоятелно кола с ръчни скорости. Отначало ми беше малко странно, но след като свикнах (включително да регулирам фаровете с левия си крак), започна да ми харесва. Бил Тайтъс беше прав за втората скорост — на втора сънлайнърът вървеше като звяр. В Огъста спрях за малко, колкото да сваля гюрука. В Уотървил хапнах солидна порция месно руло плюс ябълков пай със сладолед само за деветдесет и пет цента. На фона на това меню „тлъстият“ бургер изглеждаше безумно скъп. Задминавах скайлайнъри, коустъри, делвикинги, елеганти. Слънцето топлеше, вятърът рошеше новата ми къса прическа и магистралата (рекламирана по билбордовете като „Миля за минута“) беше почти само на мое разположения. Изглежда, предишната вечер съмненията ми бяха потънали в поилката за добитък заедно с телефона ми и монетите от бъдещето. Чувствах се страхотно.
Докато пред мен не се появи Дери.
Нещо не му беше наред на това градче и мисля, че го почувствах от самото начало.
Когато магистрала „Миля за минута“ премина в обикновен, осеян с кръпки двулентов път, отбих по шосе 7 и на трийсетина километра северно от Нюпорт, след като превалих едно възвишение, видях Дери, сгушен на западния бряг на Кендъскег под пелена от смог от дима на Бог знае колко хартиени и текстилни фабрики, работещи на пълни обороти. Ивица зеленина прорязваше центъра на града. Отдалеч приличаше на белег от рана. Под маранята с цвят на урина градът около този неравен зелен пояс беше обагрен в тъмносиво и черно.
Отминах няколко сергии и си помислих, че продавачите (мнозина стърчаха край шосето и гледаха тъпо) повече приличат на умствено изостаналите планинци от филма „Избавление“, отколкото на фермери от Мейн. Когато минавах край последната сергия с табела: „Крайпътен магазин на Бауърс“, иззад препълнените кошници с домати изскочи едър помияр и хукна да ме гони, като се опитваше да захапе задната гума на сънлайнъра. Приличаше на мелез между булдог и улична превъзходна. Преди да го изгубя от поглед в огледалото, видях как отнякъде изскочи хилава жена с работен гащеризон и започна да го налага с някаква дъска.
Това беше родният град на Хари Дънинг и аз го намразих от пръв поглед. Нямаше конкретна причина, просто ми стана противен. Търговският район в центъра, разположен между три стръмни възвишения, беше като яма и предизвикваше усещане за клаустрофобия. Вишневочервеният ми форд бе най-светлото нещо на улицата, разсейващо (и нежелано, съдейки по неодобрителните погледи) цветно петно сред черните портсмути, кафявите шевролети и прашните камиони за доставки. През центъра на града минаваше канал, пълен с мътна вода, достигаща почти до ръба на обраслите с мъх бетонни стени.