Намерих свободно място на Канал Стрийт. С двайсет и пет цента в паркингметъра си осигурявах един час за пазаруване. Бях забравил да си купя шапка в Лисбон Фолс и сега на две-три къщи от мястото, на което бях спрял, видях рекламна табела: „Дрехи за официални случаи и за ежедневието. Най-изисканите аксесоари в цял Мейн“. Поусмихнах се — магазинът едва ли имаше голяма конкуренция в това отношение.
Бях паркирал пред една дрогерия и надникнах през витрината, за да прочета големия надпис вътре. Не знам защо, но този надпис по-добре от всичко друго обобщава чувствата ми към Дери — неясното безпокойство, усещането за едва сдържана агресия. Живях в това градче само два месеца и всичко ми беше противно (с изключение само на двама-трима души, които случайно се оказаха симпатични). Надписът гласеше:
Хилавият очилатко с бяла престилка, който ме гледаше отвътре, сигурно беше въпросният Кийн. Изражението му не подканваше: „Заповядай, влез, приятел. Разгледай, купи си нещо, пийни едно безалкохолно.“ Не, тези ледени очи и стиснати устни казваха: „Махай се. Тук не продаваме на такива като теб.“ Искаше ми се да мисля, че си въобразявам, но нещо ми подсказваше, че съм прав. За да се уверя, махнах за поздрав.
Човекът с бялата престилка не помръдна.
Хрумна ми, че каналът, който бях видял по-нагоре, сигурно минава под този хлътнал градски център и аз стоя точно отгоре. Почувствах пулсирането на зазиданата вода под краката ми, сякаш вибрациите се предаваха през тротоара. Усещането беше неприятно, сякаш това късче от вселената се беше размекнало.
Манекенът на витрината на магазина за облекло и аксесоари беше облечен с фрак. Носеше монокъл и в едната му гипсова ръка беше втъкнато училищно знаменце. На него пишеше: „ТИГРИТЕ ОТ ДЕРИ ЩЕ ИЗКОРМЯТ ОВНИТЕ ОТ БАНГОР!“ Макар че по принцип одобрявам училищния патриотизъм, това ми се стори малко прекалено. Да бият „Овните“ от Бангор, добре — ама чак да ги изкормят…
„Метафорично е“ — помислих си и влязох в магазина…
Посрещна ме продавач с шивашки метър на врата. Дрешките му бяха доста по-хубави от моите, но под бледата светлина на лампите лицето му изглеждаше жълтеникаво. Изпитах абсурдния подтик да попитам: „Ще ми продадете ли някоя хубава сламена шапка, или да ида да си го начукам?“ Човекът обаче се усмихна, попита ме какво ще обичам и всичко изглеждаше нормално. В магазина имаха желания артикул и аз го придобих срещу скромната сума от три долара и седемдесет цента.
— Жалко, че няма да имате много време да я носите. Скоро ще застудее — отбеляза продавачът.
Сложих си шапката и я нагласих пред огледалото до касата.
— Може тази година циганското лято да е по-дълго — промърморих.
Предпазливо, дори малко виновно човекът накриви шапката ми на другата страна и така заприличах не на селянче, дошло в големия град, а на… на най-елегантния пътешественик във времето в цял Мейн. Благодарих му.
— Няма защо, господин…
— Амбърсън — представих се и му подадох ръка.
Той вяло я стисна и веднага я пусна. По дланта ми беше полепнала някаква пудра, може би талк. Едва се сдържах се да не се избърша в якето си.
— По работа ли сте в Дери?
— Да. А вие местен ли сте?
— Тук живея, откак съм се родил — отговори той и въздъхна, сякаш съжаляваше. Имаше защо, ако съдех по собствените ми впечатления.
— Простете за любопитството, но с какво се занимавате, господин Амбърсън?
— С недвижими имоти. Но след като така и така съм тук, реших да потърся един стар другар от казармата. Дънинг, не помня малкото име. Викахме му Скип.
Този Скип си го измислих, но наистина не знаех малкото име на бащата на Хари Дънинг. В есето той споменаваше имената на братята и на сестра си, но човека с чука наричаше само „баща ми“ или „татко“.
— Боя се, че не мога да ви помогна — недружелюбно промърмори господин продавачът. Вече му бях платил и макар че нямаше други клиенти, бързаше да ме отпрати.
— Може пък с друго да ми помогнете. Кой е най-добрият хотел в града?
— Според мен е „Дери Таун Хаус“. Върнете се на Кендъскег Авеню, завийте надясно и се качете по „Горната миля“ до Мейн Стрийт. Ще познаете хотела по фенерите от дилижанс отпред.