— „Горната миля“ ли?
— Така ѝ викаме на тази улица, господине. Прощавайте, ама ако не ви трябва друго, имам малко работа в склада.
Излязох от магазина и забелязах, че вече притъмнява. Една от подробностите, свързани с пребиваването ми в Дери през септември и октомври 1958, които завинаги са запечатани в съзнанието ми, е как нощта винаги настъпваше неочаквано.
Отминах следващия магазин и спрях пред „Спортни стоки «Мейчън»“, където беше обявена „ЕСЕННА РАЗПРОДАЖБА НА ОРЪЖИЯ“. Вътре двама мъже разглеждаха ловните пушки под одобрителния поглед на продавач с тънка вратовръзка (в комплект с тънък врат). На отсрещната страна на Канал Стрийт бяха залепени бар до бар — от ония, където вечер се събират местните работници, където можеш да пиеш една бира или малко уиски за петдесет цента и единствената музика на джубокса е кънтри. Заведенията носеха поетичните названия „Щастливото кътче“, „Кладенецът на желанията“ (който, както по-късно научих, редовните клиенти наричаха „Кладенецът с кръв“), „Двамата братя“, „Златната спица“ и „Ленивият сребърен долар“.
Пред последния стояха четирима мъже с вид на бачкатори, излезли да глътнат малко свеж въздух, и зяпаха моя кабриолет. Държаха халби с бира и пушеха цигари. Лицата им бяха засенчени от козирките на каскетите им. Носеха високи работни обувки с неопределен цвят — от ония, които учениците ми през 2011 наричаха „лайнориначки“. Трима бяха с тиранти, четвъртият — без. Изгледаха ме с пълно безразличие. Без причина се сетих за помияра, дето се беше спуснал да хапе задните ми гуми. Прекосих улицата.
— Здравейте, господа. Какво може да пийне човек тук?
За момент никой не продума. Тъкмо си помислих, че няма да ми отговорят, Човекът без тирантите каза:
— „Бъд“ и „Мик“ какво друго? Ти май не си тукашен?
— От Уисконсин съм.
— Блазе ти — измърмори единият.
— Късно е за туристи — отбеляза друг.
— Тук съм по работа, но реших да потърся и един стар приятел от армията.
„Господата“ не реагираха, само единият си хвърли на тротоара фаса и го изгаси с голяма мазна храчка. Въпреки това добавих:
— Скип Дънинг, така се казва. Да познавате някой Дънинг?
— Ти май падаш от Марс — измърмори Човекът без тиранти.
— Моля?
Той забели очи и стисна устни с раздразнението, с което обикновено се отнасяме към безнадеждно тъпите хора.
— В Дери Дънинговци — с лопата да ги ринеш — обясни. — Виж в указателя, ако не вярваш. — Понечи да се върне в бара, другарчетата му го последваха. Той отвори вратата и я задържа, за да минат. Обърна се пак към мен: — Кво го движи тоя форд? V-8 ли?
— Y-блок — отговорих с престорена увереност, сякаш знаех какво означава това.
— Добре ли върви?
— Не е зле.
— Яхай го тогава и пали към горния квартал. Там имат няколко лъскави заведения. Тукашните барове са за бачкатори. — Погледна ме по характерния за Дери хладен начин, който вече не ме изненадваше, макар че до края не свикнах с него. — Тука само ще те зяпат, а когато пуснат вечерната смяна от „Страярс“ и „Бутилиърс“, може да ти се случи и нещо по-кофти.
— Благодаря за съвета. Много мило.
Той ме изгледа още веднъж, преди да изрече окончателната си присъда:
— Ти май не си в час. — И влезе в бара.
Върнах се при кабриото. На тази мръсна улица, пропита със задушливата миризма на дима от фабричните комини, и сивееща в здрача, центърът на Дери беше очарователен колкото мъртва проститутка на църковен стол. Седнах зад волана, натиснах съединителя, включих двигателя и внезапно изпитах силно желание да се махна оттук. Да се върна в Лисбон Фолс, да мина през заешката дупка и да кажа на Ал Темпълтън да си търси друг човек за мисията. Обаче нямаше как, нали? Той вече нямаше сили, пък и времето му изтичаше. Аз бях последният патрон на трапера, както се казва в една местна поговорка.
Завих по Мейн Стрийт, видях фенерите от дилижанс (светнаха точно когато ги забелязах) и спрях на алеята пред „Дери Таун Хаус“. Пет минути по-късно вече се бях регистрирал. Така започна престоят ми в Дери.
Докато разопаковах новите си придобивки (част от останалите пари пъхнах в портфейла, другите скрих в подплатата на новия ми куфар), адски огладнях, но преди да сляза за вечеря, отворих телефонния указател. Сърцето ми се сви. Джентълменът без тиранти може да не се държеше особено любезно, но беше абсолютно прав, като каза: „В Дери Дънингови — с лопата да ги ринеш.“ Имаше цяла страница с тази фамилия. Нищо изненадващо — в малките градчета някои имена се множат като глухарчета през юни. През петте години, откакто преподавах английски в гимназията на Люистън, през класа ми се бяха изредили двайсетина Старбърдовци и Лемкевци, някои от тях — братя и сестри, но повечето — първи, втори или трети братовчеди. Женеха се помежду си и продължаваха да се множат.