Ако преди пътуването в миналото си бях направил труда да телефонирам на Хари Дънинг и да го питам за малкото име на баща му, сега щеше да ми е по-лесно. Щях да го направя, ако не бях толкова сащисан от онова, което ми показа Ал и което ме помоли да направя. „Абе, едва ли ще е трудно — рекох си. — И без да си Шерлок Холмс, ще намериш семейство, чиито деца се казват Трой, Артър (по прякор Туга), Елън и Хари.“
Ободрен от тази мисъл, слязох в ресторанта на хотела и поръчах вечеря, която се състоеше от миди и цял омар с размерите на извънбордов двигател за лодка. Пропуснах десерта и вместо това седнах на бара и си поръчах бира. В любимите ми детективски романи барманите са отличен източник на информация. Разбира се, ако работещият в „Таун Хаус“ беше като онези жители на това противно градче, с които бях говорил досега, нямаше да изкопча много.
Не беше като тях. Младежът, който престана да бърше стъклените чаши, за да ме обслужи, беше едър, с приветливо обло лице и с къса войнишка прическа.
— Здрасти, приятел. Какво да бъде?
Този разговор започваше обнадеждаващо. Усмихнах се въодушевено и отговорих:
— Бира „Милър Лайт“.
Барманът озадачено ме изгледа:
— Не съм я чувал. Обаче имаме „Милър Хай Лайф“.
Разбира се, че не беше чувал за „Милър Лайт“. Тази марка на пивоварна „Милър“ щеше да е на пазара след двайсетина години.
— И това става. Все забравям, че съм на Източното крайбрежие.
— Откъде си?
Отвори една бутилка и сложи пред мен чаша, извадена от хладилника.
— От Уисконсин. Мисля обаче да поостана тук известно време. — Въпреки че бяхме сами, понижих глас, за да създам впечатление, че споделям някаква тайна: — Занимавам се с недвижими имоти. Мисля да поогледам района.
Той кимна учтиво и ми напълни чашата.
— Ами късмет тогава. Бог ми е свидетел, че тук се продават доста имоти. И все евтино. Аз обаче съм намислил да се махна. В края на месеца вдигам гълъбите и отивам на някое по-ведро местенце.
— Абе, и на мен хората ми се сториха доста недружелюбни, обаче реших, че по тия места е нормално. В Уисконсин сме по-гостоприемни и за да го докажа, ще те черпя една бира.
— Не употребявам алкохол в работно време. Но ще пия една кока-кола.
— Дадено.
— Сърдечно благодаря. Хубаво е да имаш приятна компания през вечер, когато няма много работа.
Приготви си напитката, като наля в една чаша порядъчно количество сироп и го разреди с газирана вода. Отпи и премлясна от удоволствие:
— Ммм, обичам сладко.
Съдейки по коремчето му, определено си падаше по сладкото.
— Тези приказки, че янките били темерути, са пълни глупости — продължи той. — Аз съм израснал във Форк Кент и трябва да ти кажа, че това е най-дружелюбното градче на света. Там, когато се появи някой турист от Бостън или Мейн, почти го целуваме за добре дошъл. Изкарах курсове за барман и дойдох на юг да си търся късмета. Тук ми се стори добре за начало и заплащането не е лошо, обаче… — Огледа се и като се увери, че няма кой друг да чуе, на свой ред понижи глас: — Честно ще ти кажа, приятел. Този град е гаден.
— Много добре те разбирам. Миризмата от тези фабрики…
— Не е само това. Я се огледай. Какво виждаш?
Огледах се. В другия край на помещението някакъв тип (заприлича ми на пътуващ търговски пътник) пиеше уиски. Други посетители нямаше.
— Доста е празно.
— Така е през цялата седмица. Заплатата е висока, защото няма бакшиши. Баровете в центъра са претъпкани всеки ден. В петък и събота вечер и тук идват хора, но иначе няма жива душа. По-заможните клиенти си пият вкъщи, предполагам. — Барманчето понижи глас и зашепна: — Това лято беше ужасно, приятелю. Местните не говорят за тая история, дори във вестника не я раздухаха… обаче се случиха лоши неща. Убийства. Най-малко пет-шест. Деца. Само преди няколко дни намериха едно в Пущинака. Патрик Хокстетър, така се казваше. Напълно разложен.
— Пущинака ли?
— Оная блатиста ивица, дето минава през центъра. Сигурно си я видял от самолета. Бях дошъл с кола, но се сетих какво има предвид.
Барманчето се ококори си се приведе към мен:
— Май не си дошъл да търсиш имоти, а?