— Не мога да ти кажа. Ако се разчуе какъв съм в действителност, ще се наложи да си търся друга работа.
— Ясно, ясно. — Той изгълта наведнъж половината кока-кола и се оригна тихо, като закри устата си с длан. — Дано успееш, само това ще кажа. И дано залеят с бетон оная проклетия. Застоялата вода смърди и се въдят рояци комари. Ако помогнеш за тая работа, ще направиш голяма услуга на всички местни. Бих казал, че бреме ще падне от плещите им.
— И други убити деца ли са намирали там? — попитах. Хрумна ми, че усещането за нещо зло, което ме обзе още с влизането ми в Дери, може би се дължи на наличието на сериен убиец, чиито жертви са предимно деца.
— Не знам, обаче хората разправят, че преди да изчезнат, онези деца често ходели в Пущинака, защото там се намират всички големи помпени станции на отходната канализация. Говори се, че под Дери има толкова много отточни тръби, прокарани през Голямата депресия, че вече никой не знае точно откъде минават. А нали ги знаеш хлапетата?
— Търсят приключения.
Барманчето кимна:
— Именно. Според някои убиецът е някакъв скитник, дето вече е напуснал района. Други твърдят, че бил местен, който се маскирал като клоун, за да не го познаят. Първата жертва… това е станало лани, преди аз да дойда… та това момче го намерили на пресечката на „Уичам“ и „Джаксън“. Едната му ръка била направо откъсната. Денбро, така се казвало. Джордж Денбро. Горкото хлапе. — Изгледа ме състрадателно. — Открили го до една от отходните тръби. Ония, дето се изливат в Пущинака.
— Ужас!
— Да.
— Забелязах, че говориш в минало време. — Бях готов да поясня, но този сладур явно беше внимавал в часовете по английски.
— Изглежда, че е престанал. Да чукна на дърво — отговори и потропа по барплота с кокалчетата на пръстите си.
— Може би престъпникът, който и да е бил, се е преместил. А може би се е самоубил, мръсникът, има такива случаи. Дано се е гръмнал. Обаче онова хлапе Коркоран, него не го уби ненормалник с клоунски костюм. Онова хлапе го утрепа собственият му баща, представяш ли си?
Изведнъж ми хрумна, че присъствието ми в този град не е случайно съвпадение, че съдбата ме е изпратила в Дери. Отпих глътка бира и попитах предпазливо:
— Сериозно?
— Честен кръст. Дорси Коркоран, така се казваше хлапето. Беше само на четири. И знаеш ли какво направил баща му? Пребил го до смърт с чук.
„Чук! Убил го е с чук!“ — помислих си. Опитах се да запазя изражение на учтиво любопитство, но ме побиха тръпки.
— Това е ужасно.
— Да, и не само… — Той погледна над рамото ми и попита другия клиент: — Да ви налея ли още едно, господине?
Бизнесменът, който беше станал, му подаде един долар и отговори:
— Не, благодаря. Ще си лягам, че утре потеглям рано. Дано в Уотървил и Огъста още помнят какво е да си поръчваш железария по каталог, защото тука със сигурност са забравили. Задръж рестото, синко, купи си скъп автомобил.
— Наведе глава и се затътри към вратата.
— Видя ли? Това е типичен пример за посетител в нашия малък оазис — отбеляза барманчето и опечалено се загледа в излизащия клиент. — Пият едно, бързат да си легнат, а на другия ден: „Много здраве и прощавай, сбогом и не ни забравяй.“ Ако продължава така, това място съвсем ще се обезлюди. Изправи се и се опита да изпъне раменете си — невъзможна задача, защото бяха закръглени като другите му форми. — Обаче кво ми пука? — добави. — На първи октомври хващам пътя. Тръгвам по широкия свят. Ще ти пожелая късмет, пък може пак да се срещнем някъде.
— Бащата на това момче, на Дорси… не е ли убил другите деца?
— Не, имаше алиби. Сега като се замисля, той май беше пастрок на хлапето. Дики Маклин. Джони Кийсън от рецепцията — той трябва да те е регистрирал — та Джони ми е казвал, че Маклин чат-пат идвал да пие тука, обаче му забранили, щото почнал да задява една камериерка и се разбеснял, когато му казала да си го начука. Предполагам, че се е преместил в „Спицата“ или „Кофата“ след тая случка. В ония дупки пускат всеки. — Наведе се към мен достатъчно близо, за да помириша евтиния му одеколон, и добави: — Знаеш ли обаче кое е най-лошото?
Не знаех, но реших, че не е зле да науча, затова кимнах.
— В това нещастно семейство имаше и по-голямо момче. Еди. Изчезна през юни. Изпари се яко дим, ако схващаш. Някои казват, че е избягал от Маклин, но ако ти сече пипето, ще се сетиш, че в такъв случай би трябвало да се появи някъде в Портланд, в Касъл Рок или Портсмут. Едно десетгодишно хлапе няма как да остане толкова дълго време незабелязано. Помни ми думата, Еди Коркоран е утрепан с чук също като малкото си братче. Не му се е разминало. — Барманчето се ухили и неочакваната лъчезарна усмивка разкраси валчестото му лице. — Е, разубедих ли те да си купиш имот в Дери?