— Не зависи от мен — промърморих разсеяно. Вече действах на автопилот. Дали не бях чел някъде за серия от убийства на деца в Мейн? Или беше минало покрай ушите ми, докато съм гледал телевизия и съм се ослушвал кога онази несретница, съпругата ми, ще се върне (или по-скоро ще се строполи през вратата) след поредната „вечер по женски“? Нещо такова ми се въртеше в главата, но единственото, което си спомнях със сигурност за Дери, беше, че някъде през осемдесетте половината град е бил разрушен от наводнение.
— Така ли? — изненада се барманчето.
— Да. Аз съм само посредник.
— Е, късмет тогава. Сега тук не е чак толкова гадно като през юли, когато местните се бяха спекли като сушени сливи, ама пак не ми е по сърце. Аз съм весел човек и обичам да общувам с ведри хора. Затова се махам.
— Късмет и на теб — пожелах му и оставих два долара на барплота.
— Леле, човече, много щедро.
— Винаги давам премия за приятен разговор.
Всъщност премията беше за дружелюбното му отношение. Разговорът беше обезпокоителен.
— Ами благодаря! — Той се ухили и ми подаде ръка. — Така и не се запознахме. Казвам се Фред Туми.
— Приятно ми е, Фред. Аз съм Джордж Амбърсън.
Младежът здраво стисна ръката ми. И по дланта ми не полепна талк.
— Искаш ли един съвет от мен? — попита.
— Давай.
— Докато си в града, стой далеч от деца. След случките през това лято ченгетата като нищо може да те приберат, ако те видят да приказваш с някое хлапе. Може и някой да те напердаши. Доста е вероятно.
— Дори да не съм облечен като клоун ли?
— Това му е лошото на предрешването. — Усмивката му помръкна. Лицето му пребледня и стана сурово. С други думи той заприлича на съгражданите си от Дери. — Когато сложиш клоунски дрехи и червен гумен нос, никой не знае какво криеш отдолу.
Замислих се над думите му, докато скърцащият старомоден асансьор пълзеше нагоре към третия етаж. Вярно беше. И ако останалото, което ми беше казал Фред Туми, също отговаряше на истината, някой щеше да се изненада, ако друг баща реши да „обработи“ с чук семейството си? Вероятно не. Хората щяха да го отдадат на пагубното влияние на живота в Дери. И може би щяха да са прави.
Влязох в стаята. Хрумна ми смразяваща мисъл: ами ако през следващите седмици променях нещата така, че бащата на Хари да убие и самия Хари, а не само да го остави куц и леко побъркан?
„Няма да се случи — помислих си. — Няма да позволя да се случи. Ще следвам мотото на Хилъри Клинтън, която през две хиляди и осма заяви: «Тук съм, за да спечеля.»“
Само дето, разбира се, не спечели.
На другата сутрин закусих в хотелския ресторант „Ривървю“. Бяхме само двамата с търговския пътник от снощи, който беше забил нос в местния вестник. Изчаках да го остави и веднага го взех. Подминах без интерес първата страница, посветена на продължаващите размирици на Филипините (макар че за момент се почудих дали Лий Осуалд не е някъде там). Интересуваше ме разделът за местни новини. През 2011 г. в Люистън редовно четях местния „Сън Джърнал“, в който последната страница на втората притурка беше озаглавена „Училищни дела“. Там гордите родители можеха да видят имената на децата си, ако са спечелили някаква награда, заминали на екскурзия или участвали в почистването на града. Ако и в „Дейли Нюз“ в Дери съществуваше такава рубрика, имаше голям шанс да намеря името на някое от децата на Дънинг.
На последната страница обаче имаше само некролози.
Отворих на спортната страница и се зачетох в материала за предстоящия мач: „Тигрите“ от Дери срещу „Овните“ от Бангор. Според есето на Хари брат му Трой трябваше да е на петнайсет. Едно петнайсетгодишно момче спокойно можеше да играе в отбора.
Не срещнах името му, въпреки че прочетох всяка дума от кратката статия за местния детски футболен отбор „Тигърчетата“. За Артър Дънинг по прякор Туга също не се споменаваше.
Платих закуската, пъхнах вестника под мишницата си и се качих обратно в стаята, казвайки си, че от мен няма да излезе сносен детектив. След като преброих всички Дънинговци в указателя (деветдесет и шест), ми хрумна нещо друго: бях разглезен, дори може би осакатен от всезнаещия интернет, на който бях свикнал да разчитам и който приемах за даденост. Какво беше необходимо, за да намеря семейство Дънинг през 2011 г.? Просто да въведа „Туга Дънинг“ и „Дери“ в любимата ми търсачка — да натисна клавиша и да оставя „Гугъл“, този „Голям брат“ на двайсет и първи век, да свърши цялата работа.