В Дери през петдесет и осма най-модерните изчислителни машини бяха с размера на малка къща. Местният вестник също не можеше да ми помогне. Какво ми оставаше? Спомних си преподавателя ми по социология в колежа — стар циник — който често казваше: „Когато опиташ всичко и удариш на камък, вдигни бяло знаме и отиди в библиотеката.“
Така и направих.
В късния следобед с попарени надежди (поне за момента) бавно се изкачих пеш по „Горната миля“. Спрях за момент на кръстовището на „Джаксън“ и „Уичам“, за да видя канализационната шахта, край която малкият Джордж Денбро бе изгубил ръката и живота си (поне според Фред Туми). Когато се добрах до върха на хълма, сърцето ми биеше до пръсване и едва дишах. Не защото бях излязъл от форма; димът от фабриките беше виновен.
Бях обезсърчен и поизплашен. Вярно, че все още имах достатъчно време да намеря Дънингови и не се съмнявах, че ще успея — дори да трябваше да се обадя на всеки Дънинг от указателя, макар че така рискувах да уплаша бащата на Хари — онази бомба със закъснител — но в мен вече се появяваше усещането, което имаше и Ал, че нещо работи срещу мен.
Като излязох на Канзас Стрийт, бях прекалено вглъбен в мислите си, затова с известно закъснение забелязах, че отдясно вече няма къщи. Теренът се спускаше стръмно към обраслото с растителност дере, което Туми бе нарекъл Пущинака. Само една паянтова дървена ограда разделяше тротоара от стръмния наклон. Хванах се за парапета и се загледах в гъстия буренак долу. Видях проблясващата повърхност на кални гьолове, туфи тръстика, толкова висока, че сякаш растеше там от времето на динозаврите, и преплетените вейки на къпинови храсти. Всяко дърво, успяло да пусне корени долу, скоро би умряло от липса на светлина. Вероятно в дерето растеше отровен бръшлян, имаше купища боклук и колиби на бездомници. Сигурно имаше и пътека, известна само на местните хлапета. И то на най-смелите от тях.
Стоях и гледах, без да виждам, струваше ми се, че в далечината звучи музика… мелодия, изпълнявана от джазоркестър. Мислех си колко малко съм постигнал днес. „Ти можеш да промениш миналото — беше ми казал Ал, — но няма да е толкова лесно, колкото си мислиш.“
Каква беше тази музика? Някаква весела, игрива мелодия. Навя ми спомени за Кристи, когато бях лудо влюбен в нея. Когато двамата бяхме лудо влюбени един в друг. Та-ба-да-да… да-ба-ди-дум… може би парче на Глен Милър?
Бях отишъл в библиотеката, надявайки се да прегледам регистрите от преброяванията на населението. Последното общонационално беше проведено през 1950 г. и в регистъра би трябвало да фигурират три от четирите деца на Дънинг: Трой, Артър и Харолд. Само Елън, която е била седемгодишна по време на убийствата, още не е била родена. Така щях да намеря адреса им. Вярно, че можеше семейството да се е преместило през последните осем години, но в този случай някой от съседите щеше да ми каже къде са отишли. Градчето беше малко.
Само дето регистрите ги нямаше. Библиотекарката, любезна женица на име Старет, ми каза, че според нея би трябвало да се съхраняват при нея, но неясно защо Общинският съвет решил, че мястото им е в кметството. Преместили ги през 1954.
— Такива са ония типове от Градския съвет — отбелязах с усмивка. — Нали знаете поговорката: „Човек не може да се бори с общината.“
Тя остана сериозна. Беше услужлива, дори мила, но проявяваше същата бдителна резервираност като всеки друг, когото бях срещнал на това странно място. Фред Туми беше изключението, което потвърждаваше правилото.
— Не говорете глупости, господин Амбърсън. Данните от преброяването не са секретни. Просто отивате и казвате на архивистката, че Реджина Старет ви праща. Тя се казва Марша Гуей. Ще ви помогне да ги намерите. Макар че регистрите сигурно са в мазето, а там не им е мястото. Влажно е и като нищо може да има мишки. Ако имате някакъв проблем — какъвто и да е — елате пак при мен.
Отидох до кметството. Във фоайето имаше голям плакат с надпис: РОДИТЕЛИ, НАПОМНЯЙТЕ НА ДЕЦАТА СИ ДА НЕ РАЗГОВАРЯТ С НЕПОЗНАТИ И ДА ИГРАЯТ САМО С ПРИЯТЕЛИ. Имаше няколко души, чакащи за различни гишета. (Повечето пушеха. Разбира се.) Марша Гуей ме поздрави със смутена усмивка. Госпожа Старет вече ѝ се беше обадила и с основание се ужасила, след като чула онова, което госпожица Гуей разказа сега и на мен. Списъците от преброяването през 1950 бяха унищожени, както и всички други документи, съхранявани в мазето на кметството.