— Да, понякога ми иде да те убия. Хайде пусни пак плочата, преди да съм…
В този момент ме видяха.
Беше странен момент. В Дери имаше невидима стена, напомняща прозрачен воал, и аз толкова бях свикнал с нея, че сякаш я виждах. От едната страна бяха местните; от другата — чужденците (като Фред Туми, като мен). Понякога местните излизаха иззад тази стена (като библиотекарката госпожа Старет, когато изрази възмущението си от преместването на регистрите от преброяването), но ако човек започнеше да задава твърде много въпроси — и най-вече ако ги изненадаше — отново се скриваха зад нея.
Сега обаче бях стреснал двете хлапета, но те не се скриха зад стената на резервираността. Вместо да ме стрелнат с враждебни погледи, те ме изгледаха с любопитство.
— Извинете, извинете — казах им. — Не исках да ви стресна. Чух музиката и спрях да погледам как танцувате линди.
— Опитваме се да танцуваме линди — поправи ме момчето. Помогна на момичето да се изправи, после се поклони. — Ричи Тозиър се казвам, с разни гласове приказвам. Приятелите ми казват „Ричи-Ричи с гласче на момиче“, но какво разбират те?
— Приятно ми е да се запознаем. Джордж Амбърсън. — Сетне изведнъж ми хрумна: — Приятелите ми викат „Джорджи-Джорджи все ще се изложи“, ама и те нищо не разбират.
Момичето седна на скамейката и се закиска. Момчето вдигна ръце и забърбори като телевизионен водещ:
— „Непознат възрастен пуска як майтап! Уака-уака-уака. Страааа-шно! Ед Макмахон, каква награда имаме днес за този духовит младеж?“ „Ами, Джони, днешните награди в «На кого имаш доверие» са пълен комплект на «Британската енциклопедия» и прахосмукачка «Електролукс» да си смучеш…“
— Шшшт, Ричи — прекъсна го момичето, като бършеше насълзените си от смях очи.
Това го накара отново да запелтечи с пискливото женствено гласче:
— Простете, госпойце Скарлет, не грабвайте камшика! Още имам рани на гърбицата от миналия път!
— А вие как се казвате, млада госпожице? — попитах.
— Беви-Беви с две ръчички леви — отговори тя и отново се разкиска. — Извинете… Ричи е глупчо, но аз нямам извинение. Казвам се Бевърли Марш. Не сте тукашен, нали?
Явно всеки го забелязваше.
— Не съм. Ама и вие двамата май не сте оттук. Вие сте първите жители на Дери, които не изглеждат… кисели.
— Мдааа, Дери е град на сърдитковците — съгласи се Ричи вече с нормален глас и вдигна иглата на грамофона, защото плочата беше зациклила.
— Разбрах, че хората много се тревожат за децата си. Както забелязвате, старая се да спазвам дистанция: вие сте на тревата, аз — на тротоара.
— Не бяха толкова разтревожени, когато ставаха убийствата — измърмори момчето. — Знаете ли за убийствата?
Кимнах:
— Отседнал съм в „Таун Хаус“. Един от персонала ми разказа.
— Аха. Сега, когато всичко свърши, станаха много загрижени. — Ричи седна до Бевърли. — Обаче докато ставаха убийствата, всички си траеха.
— Ричи, млъкни — намеси се тя.
Този път момчето се опита да имитира сърдития Хъмфри Богарт:
— Вярно е, сладурано. Не можеш да отречеш, че е вярно.
— Всичко вече свърши — заяви Беви убедително като говорител на Търговската камара. — Но те още не го знаят.
— Кои „те“? Местните жители или само възрастните?
Тя сви рамене, сякаш казваше: „Има ли значение?“
— Вие обаче знаете, така ли?
— Със сигурност — отсече Ричи.
Изгледа ме предизвикателно, но зад стъклата на очилата му още блещукаше насмешка. Бях останал с впечатлението, че тя винаги блещука в очите му.
Стъпих на тревата. Двамата не закрещяха и не побягнаха. Тъкмо обратното — Бевърли се премести към края на пейката и смушка Ричи също да се мръдне, за да ми направят място. Бяха или много смели, или много глупави, но не ми изглеждаха глупави.
Неочаквано Беви подхвърли нещо, което ме стъписа:
— С вас не сме ли се срещали преди?
Преди да отговоря, Ричи се намеси:
— Не, не е това. Просто… не знам. Информация ли търсите, господин Амбърсън? Затова ли сте дошли?
— Всъщност да. Информация. Но как разбра? И откъде знаете, че не съм опасен?
Те се спогледаха, сякаш си казаха нещо без думи. Не знам защо, но ми хрумнаха две неща: бяха усетили, че съм различен, и не само защото не бях местен… Но за разлика от Човека с жълтата карта не се бояха от странността ми. Напротив, тя ги привличаше. Казах си, че тези симпатични и безстрашни хлапета могат да ми разкажат доста интересни неща, ако пожелаят. До края на живота ми ще ме гложди любопитство какви щяха да са техните истории.