— Ами просто не сте — отговори Ричи и погледна момичето, което кимна.
— И сте сигурни, че… лошият период… е отминал, така ли?
— Общо взето — каза Бевърли. — В Дери лошият период никога не отминава напълно, господин Амбърсън. Това е лошо място, и то в много отношения. Но положението ще се подобри.
— Ами ако ви кажа — чисто хипотетично — че може би предстои да се случи още едно лошо нещо? Нещо като станалото с Дорси Коркоран.
Двамата потрепериха, сякаш ги бях настъпил по мазолите. Бевърли се обърна към приятеля си и му прошепна нещо. Не можах да го чуя, но вероятно беше от рода на „Не беше клоунът.“ После тя отново ми заговори:
— Какво лошо нещо? Както когато бащата на Дорси…
— Няма значение. По-добре да не знаете. — Сега беше моментът да ги подработя. Те щяха да ми помогнат. Не знаех защо, но бях сигурен. — Познавате ли деца с фамилия Дънинг? — Изброих ги на пръстите на ръката си: — Трой, Артър, Хари и Елън. На Артър му викат още…
— Туга — прекъсна ме Бевърли. — Да, познаваме го. Съученик ни е. Репетираме линди за училищния празник на талантите, който ще е малко преди Деня на благодарността…
— Госпойца Скарлет държи да репетира в ранни зори — изписука Ричи.
Бевърли Марш не му обърна внимание, а продължи обяснението си:
— Туга също се записа за участие. Номерът му е буфосинхронистко изпълнение на „Плис-пляс“ — парчето на Боби Дарин. — Тя завъртя презрително очи. Удаваше ѝ се.
— Къде живее? Знаете ли? — Знаеха, разбира се, но не бързаха да ми кажат. Явно чакаха още обяснения. Разбрах го по погледите им. — Ще ви го кажа така: ако някой не го пази, има голяма вероятност той да не участва в празника на талантите. Братята и сестра му също. Ще ми повярвате ли?
Младежите отново се спогледаха, провеждайки безмълвната си консултация. Влюбените често се гледат така, но тези хлапета нямаше как да са гаджета. Приятели обаче бяха. Близки приятели, които заедно бяха преживели нещо.
— Туга и техните живеят на „Косут“ — каза Ричи след няколко секунди.
— „Косут“ ли?
— Да, така се казва улицата — добави Бевърли. — Всъщност се казва „Кошут“, но ние ѝ викаме „Косут“.
— Ясно.
Сега единственият въпрос беше на колко души ще разкажат двете хлапета за странния ни разговор край Пущинака.
Бевърли извърна към мен очите си, потъмнели от тревога:
— Вижте, господин Амбърсън, познавам бащата на Туга. Симпатяга е. Винаги е усмихнат. Той…
— Симпатягата вече не живее вкъщи — намеси се Ричи. — Жена му го е изритала.
Тя се ококори:
— Туг ли ти каза?
— Не. Бен Ханском. Научил го е от Туг.
— Въпреки това е симпатичен човек — промърмори тя колебливо. — Все се шегува и никога не повишава тон.
— Клоуните също се шегуват — отбелязах и двамата отново подскочиха като ужилени. — Но това не означава, че са добри хора.
— Знаем — прошепна Бевърли и се загледа в ръцете си. Сетне вдигна очи и ме погледна. — Знаете ли за Костенурката?
Изрече думата „костенурка“ така, сякаш беше съществително собствено.
На върха на езика ми беше: „Да, знам за костенурките нинджи“, но се усетих навреме. Леонардо, Донатело, Микеланджело и Рафаело щяха да бъдат измислени едва след няколко десетилетия. Затова просто поклатих глава.
Тя погледна несигурно Ричи. Той премести очи към мен, после — пак към нея.
— Той е добър — настоя Бевърли. — Сигурна съм. Господин Дънинг е добър човек. Независимо, че са го изгонили от къщи.
Точно в десетката. Жена ми ме беше напуснала, но не защото бях лош човек.
— Така е — съгласих се и станах. — Смятам да остана известно време в града и не искам да привличам прекалено много внимание. Може ли да не споделяте с никого нашия разговор? Знам, че е трудно, но…
Те се спогледаха и прихнаха да се смеят. Когато се окопити, Бевърли каза:
— Умеем да пазим тайна.
Кимнах:
— Сигурен съм. Това лято май ви се е наложило да пазите доста тайни.
Те не продумаха.
Посочих с палец надолу:
— Като малки ходили ли сте да си играете в Пущинака?
— Веднъж — отговори Ричи. — Повече няма да стъпя там. — Изправи се и изтупа дънките си. — Приятно ми беше да си побъбрим, господин Амбърсън. Не се оставяйте да ви преметнат. — Замълча за секунда, после добави: — И внимавайте, докато сте в Дери. Сега положението е по-добро от преди, но се съмнявам, че ще се оправи напълно.
— Благодаря. Благодаря и на двамата. Може би един ден семейство Дънинг ще има за какво да ви благодарят. Но ако нещата се наредят така, както се надявам, те няма…