— … няма да разберат нищо — довърши Бевърли вместо мен.
— Точно така. — Спомних си един израз, който бях чул от Фред Туми. — Точно в десетката. И умната, младежи.
— Разбира се — отговори Бевърли и отново се закиска. — Джорджи, дето все ще се изложи!
Докоснах периферията на новата си сламена шапка и понечих да си тръгна. Изведнъж ми хрумна нещо и отново се обърнах към двамата симпатяги:
— Какви плочи могат да се пускат на този грамофон? Става ли за трийсет и три оборота?
— Питаш за дългосвирещите ли? — ухили Ричи. — Не стават за този боклук, щото е портативен и работи на батерии.
— Хей, я не ми обиждай грамофона, момченце — сопна се тя. — Купила съм го със собствени пари. — Обърна се към мен: — Става за седемдесет и осем и за четирийсет и пет оборота. Само дето изгубих пластмасовата джаджа за малките плочи и сега пускам само големи.
— Четирийсет и пет оборота ще свършат работа. Пуснете пак плочата, но на по-бавната скорост.
С Кристи бяхме използвали този трик, докато разучавахме стъпките на суинга.
— Страшна идея, татенце! — провикна се Ричи.
Превключи оборотите на грамофона и отново пусна плочата. Сега мелодията звучеше, сякаш момчетата от оркестъра на Глен Милър са се нагълтали с диазепам.
— Така е добре. — Протегнах ръце към Беви. — Гледай и се учи, Ричи.
Тя доверчиво хвана ръцете ми, без да откъсва от мен големите си сини очи. Запитах се къде ли живее през 2011, ако още е жива. И ако беше, дали щеше да си спомни непознатия мъж, който ѝ е задавал странни въпроси и я е учил да танцува на забавена версия на „В настроение“ през един слънчев септемврийски следобед.
Обясних:
— Така и така танцувате бавно. Сега ще можете да забавите още повече, но пак да следите ритъма. Ще имате достатъчно време за всяка стъпка.
„Време — помислих си. — Достатъчно време. Да пусна отново записа, но този път на по-бавни обороти.“
Придърпах я към себе си. Пак я отблъснах. Двамата се наведохме като гмуркачи, подритнахме встрани, докато оркестърът на Глен Милър свиреше: таааа… баааа… даааа… даааа… баааа… дааааа… диииии… думммммм. На тази бавна скорост Беви се завъртя като механична играчка малко преди пружината да се развие съвсем и се провря под вдигнатите ми ръце.
— Стой! — наредих и тя застина с гръб пред мен, все още хваната за ръцете ми. — Сега стисни дясната ми ръка, за да ми напомниш какво следва.
Беви се подчини, после се завъртя плавно назад и надясно.
— Супер! — възкликна. — Сега трябва да се провра отдолу, а ти да ме върнеш. И аз правя салто. Затова репетираме на тревата, та ако сбъркам, да не си счупя врата.
— Това ще си го репетирате сами. Прекалено съм стар за салта.
Ричи отново вдигна ръце от двете страни на лицето си:
— „Уака-уака-уака! Непознатият възрастен получава още една…“
— Млък, Ричи — смъмрих го и той разсмя. — Сега пробвай ти. И си измислете сигнали за всяко движение, което е по-сложно от обикновеното кълчене на кварталните ви забави. Така дори да не спечелите състезанието за таланти, ще изглеждате добре.
Ричи хвана Бевърли за ръцете и пробва. Навътре и навън, един до друг, завъртане наляво, завъртане надясно. Идеално. Тя гъвкаво се промуши през краката на партньора си, после той я издърпа назад. Беви направи грациозно салто и отново се приземи. Ричи я хвана за ръцете и двамата повториха комбинацията. Този път стана още по-добре.
— При провирането малко изпускаме темпото — оплака се той.
— Харесва ми — заяви Бевърли. — Все едно вече танцуваме пред публика. — Завъртя се леко на пръсти. — Чувствам се като Лорета Йънг в началото на представлението, когато излиза на сцената с развята рокля.
— Викат ми Артър Мъъъри от Мисъъъри — изтананика Ричи. Той също изглеждаше доволен, сякаш наистина беше прочутият танцьор Артър Мъри.
— Сега ще пусна плочата на по-голяма скорост — казах аз. — Не забравяйте сигналите. И следете тактовете. Времето е най-важно.
Глен Милър свиреше онази хубава стара мелодия, момчето и момичето танцуваха. Сенките им на тревата танцуваха редом с тях. Навън… навътре… навеждане… вдигане на крак… завъртане наляво… завъртане надясно… промушване… издърпване… и салто. Този път не се получи идеално и още много щяха да грешат, докато научат стъпките (ако изобщо ги научеха някога), но не бяха никак зле.
И да не се справят, чудо голямо. Важното е, че бяха красиви. За пръв път, откакто превалих възвишението на шосе 7 и видях Дери, скупчен на западния бряг на Кендъскег, се почувствах щастлив. Исках да запазя това чувство по-дълго, затова се отдалечих, като си повтарях: „Не поглеждай назад, никога не поглеждай назад.“ Колко пъти хората си го повтарят, след като са преживели нещо много приятно (или много неприятно)? Често, предполагам. И обикновено не се вслушват в съвета. Човек е устроен така, че винаги да поглежда назад — затова имаме въртяща се става на врата.